Отмъщението на Монца

Десният крак имаше някакъв обрив на бедрото, затова избра левия. Разряза месото с три добре отработени движения. Счупи бедрената става с рязко извъртане на китката, отдели крака, отсече глезена с два удара на извитото острие. Уви отрязания крак с колана, за да стои свит, и го прибра в торбата си.

Дебела пържола от бут на тиган. Винаги си носеше от сулджукската смес от четири подправки и характерното за Пуранти олио с дъх на орехи. Малко сол и смлян пипер. Тайната на доброто месо беше в маринатата. Трябваше да е розово в средата, но не кърваво. Шенкт не разбираше хората, които харесваха кървавото месо, самата мисъл за него го отвращаваше. Малко запържен лук. Можеше да нареже джолана и да направи задушено с корени и гъби и капка отлежал оцет от Мурис…

Кимна доволно, почисти острието, метна торбата на рамо, тръгна към вратата… и спря.

На идване беше подминал пекарна и се сети за хрупкавите пресни самуни на прозореца. Миризмата на пресен хляб. Това славно ухание на честност и доброта. Щеше да му е много приятно, ако беше станал хлебар, а не… това, което беше. Ако не беше срещнал стария си господар. Ако не беше последвал предначертания път и не се бе разбунтувал впоследствие. Замисли се. Дебела филия хляб с пастет. Добре звучеше. И може би сладко от дюли, и чаша добро вино. Извади отново ножа и разряза гърба на Ним Късметлийката за черния й дроб.

Все пак не нея вече не й трябваше.

Героично усилие, ново начало

Дъждът спря и слънцето огря нивите. От сивото небе се спускаше бледа дъга. Монца се чудеше дали в края й има елфско езеро, както разправяше баща й. Или си бяха същите лайна като наоколо.

Може би имаше елфски лайна.

Отметна мократа си качулка и се намръщи на запад, където дъждовните облаци отминаваха към Пуранти. Ако имаше справедливост, щяха да се излеят над Верния Карпи и Хилядата меча. Челните дозори вероятно бяха на ден зад тях. Но Монца знаеше, че няма справедливост. Небето пикаеше, където си иска.

Нивите бяха изпъстрени с червени цветя, като капки кръв сред мирната селска картина. Скоро житото щеше да е съвсем готово, само дето нямаше кой да го жъне. Рогонт отново правеше това, в което бе най-добър — отстъпваше и фермерите бягаха заедно с него към Осприя, като мъкнеха всичко, което могат. Знаеха, че Хилядата меча идват, и бяха достатъчно разумни, за да не останат. Нямаше по-известни грабители от мъжете, които Монца предвождаше едно време.

„Плячкосването е толкова голям грабеж, че надхвърля престъплението и навлиза в политиката“ — беше написал Фаранс.

Беше загубила пръстена на Бена. Непрекъснато докосваше средния си пръст с палец и се разочароваше, че не го намира. Красивият камък не променяше факта, че Бена е мъртъв. Но имаше чувството, че е загубила някаква част от него, която е стискала досега. Едно от малкото неща, които си струваха опазването.

Имаше късмет, че бе загубила в Пуранти само това. Беше невнимателна и това щеше да й коства живота. Трябваше да спре да пуши. Да започне ново начало. Трябваше, но въпреки това пушеше повече от всякога. Всеки път като се разбудеше от сладникавото опиянение, се заричаше, че това е последно, но след няколко часа почваше да се поти от отчаяние. Гаденето идваше на вълни, всяка по-силна от предишната. Всяко въздържане изискваше героично усилие, а Монца не беше герой, независимо какво скандираха хората в Талинс едно време. Беше изхвърлила лулата, но при следващия порив купи нова. Всеки път скриваше торбичката с хъск на дъното на различна чанта. Но имаше проблем с това да скриеш нещо от себе си.

Винаги знаеш къде е.

— Не ми харесва тази местност. — Морвийр се надигна от капрата и огледа нивите. — Добра е за засада.

— Затова сме тук — изръмжа Монца. Плетове, тук-там дървета, кафяви къщи и плевни, сами или на групи, пръснати из полята. Много места за криене. Почти нищо не помръдваше. Нямаше звуци, освен враните, платнището на каруцата, мърдащо от вятъра, скърцащите колела, разплискващи локвите по пътя.

— Сигурна ли си, че е благоразумно да се доверяваш на Рогонт?

— Човек не печели битки с благоразумие.

— Да, но планира убийства с него. Рогонт е всепризнато ненадежден дори като за херцог, а освен това ти е стар враг.

— Вярвам му, че ще работи според интересите си. — Въпросът беше още по-изнервящ, защото сама си го задаваше, откакто бяха напуснали Пуранти. — Убийството на Карпи не е риск за него, а ползата, ако докарам Хилядата меча, ще е огромна.

— Това едва ли ще е първата ти грешна преценка. Ами ако ни изостави на пътя на армията? Плащаш ми да убивам по един човек, не да водя война…

— Платих ти да убиеш един човек в Уестпорт, а ти с лекота затри петдесет. Не е нужно да ми даваш уроци по предпазливост.

— Не бяха повече от четирийсет и го направих, за да съм сигурен, че ще спипаме точния. Нима твоята сметка беше по-малка в „Кардоти“? Или в двореца на херцог Салиер? Или в Каприл, да речем? Ще прощаваш, но имам рехава вяра в способностите ти да удържаш насилието под контрол!