Отмъщението на Монца

— Винаги е била дълга. Винаги. — Обърна се. Тръпката се мръщеше, все едно го мъчеха, кичурите му падаха на полирания дъсчен под. Някои хора млъкваха, когато бяха нервни. Други започваха да бърборят. Явно Тръпката беше от вторите. — Може би защото брат ми беше с дълга коса и аз му подражавах. Исках да съм като него. Копирах го във всичко. Знаеш как са малките братя… А твоят брат какъв беше?

Тя усети как бузата й потръпва, като си припомни усмихнатото лице на Бена в огледалото и нейното зад него.

— Беше добър човек. Всички го обичаха.

— И моят брат беше добър. Много по-добър от мен. Поне така мислеше баща ми. Никога не пропускаше да ми го каже… Искам да кажа, че там, откъдето идвам, няма нищо странно в дългата коса. Хората имат други неща за рязане по време на война. Черния Дау все ми се присмиваше, защото винаги скъсяваше неговата, за да не му пречи по време на битка. Но пък той се заяждаше с всички. Черния Дау. Корава уста. Корав мъж. Единственият по-опасен от него беше Кървавия Девет. Помня…

— За човек, който уж не знае добре езика, нещо не спираш да говориш. Знаеш ли какво мисля аз?

— Какво?

— Хората говорят много, когато няма какво да кажат.

Тръпката въздъхна.

— Просто опитвам да направя утрешния ден малко по-добър от днешния. Аз съм от онези… Тук имате специална дума, нали?

— Идиоти?

Той се нацупи.

— Друго исках да кажа.

— Оптимисти?

— Точно. Аз съм оптимист.

— И как ти се получава?

— Не много добре, но продължавам да се надявам.

— Такива сте оптимистите. Тъпи копелета, които никога не си вземат поука. — Виждаше как лицето му се появява изпод кичурите мазна коса. Корави скули, остър нос, малък белег на веждата. Беше хубаво лице, доколкото й пукаше. Откри, че й пука повече, отколкото очакваше. — Ти си бил воин, нали? Как ги наричате в Севера… карл?

— Всъщност бях Именуван мъж. — Можеше да чуе гордостта в гласа му.

— Браво. Значи си водил хора?

— Случвало се е. Баща ми беше известен, брат ми също. Явно малко от това е останало и по мен.

— И защо се отказа? Защо дойде тук, където си никой?

Той погледна отражението й в огледалото, докато ножиците щракаха около лицето му.

— Морвийр каза, че ти си била воин. Прословут.

— Не толкова прословут. — Това беше само половин лъжа. Славата й в много отношения беше позорна.

— В нашия край това е странна работа за жена.

Монца сви рамене.

— По-лесно е от земеделието.

— Но все пак познаваш войната, нали?

— Да.

— Вярвам, че си била в битки. Виждала си как загиват хора.

— Да.

— Значи знаеш и какво върви с това. Походите, чакането, болестите. Изнасилванията, грабежите, пожари и убийства на хора, които с нищо не са го заслужили.

Монца си припомни собствената си опожарена нива, преди толкова години.

— Ако искаш да кажеш нещо, говори направо.

— Кръвопролитието носи само кръвопролитие. Уреждането на една сметка само създава нова. Войната оставя горчив привкус в устата на всеки, който не е откачил, и с времето става все по-гадно. — Тя не отрече. — Така че знаеш защо поисках да се измъкна. Да създам нещо. Нещо, с което да се гордея, а не само да руша. Да бъда… по-добър човек.

Щрак, щрак. Косата продължаваше да пада на пода.

— По-добър човек, а?

— Точно така.

— Нали си виждал мъртъвци.

— Достатъчно.

— Много, на едно място? — попита тя. — Нахвърляни след болест или нападали след битка.

— Да, виждал съм.

— Да си забелязвал някои от тях да светят, да речем? Или да миришат като рози в пролетна утрин?

Тръпката се намръщи.

— Не.

— Добрите и лошите, всички изглеждат еднакво, нали? Поне на мен. — Беше негов ред да замълчи. — Ако си добър и правиш правилното всеки ден, изграждаш неща, с които се гордееш, за да може копелетата да ги разрушат във всеки момент, казваш благодаря всеки път, когато те ритнат в чатала, мислиш ли, че като умреш и те погребат, ще се превърнеш в злато?

— Какво?

— Или ще изгниеш като останалите шибаняци?

Той бавно кимна.

— Естествено, че ще изгния. Но поне може да оставя нещо хубаво след себе си.

Монца се засмя сухо.

— Какво оставяме освен недовършени и неизказани неща? Празни дрехи, празни помещения, празнина в хората, които са ни обичали? Неоправени грешки и изгнили надежди?

— За надеждите може и да е така. Но бих добавил добрите думи и щастливите спомени.

— И всичките усмивки на загиналите приятели те топлеха, когато те открих, така ли? Как бяха на вкус, когато беше гладен? Нима ти повдигнаха настроението, когато беше отчаян?

Тръпката изду бузи.

— Направо си като слънчев лъч. Може пък и да са ми донесли нещо добро.

— По-добро от джоб пълен със сребро?

Той примигна и отклони поглед.

— Може би. Но все пак мисля да се придържам към мойто си мислене.

— Ха. Късмет тогава, добри човече. — Тя поклати глава, сякаш не беше чувала подобна глупост. „Дай ми само зли хора за приятели, — беше написал Вертурио. — Тях мога да разбера“.

Последно изщракване с ножиците и бръснарят отстъпи и изтри потното си чело с ръкав.

— Готово.

Тръпката се погледна в огледалото.

— Изглеждам различно.

— Сър прилича на стирийски аристократ.

— Поне вече не прилича на северен просяк — изсумтя Монца.