Отмъщението на Монца

— Аха. — Морвийр остави стъкленицата и измъкна сгънат лист, сякаш това бе първоначалното му намерение. Разгъна го и се простори, че чете, но очите му шареха из кабинета. — Значи внасям пет хиляди… — той огледа ключалката на вратата и нейното разположение — двеста… — плочите на пода, панелите на стените, конструкцията на тавана, кожата на стола на Мотис, въглените в запаленото огнище — и дванайсет монети. — Нищо не изглеждаше обещаващо.

Мотис не показа емоция при споменаването на сумата. Богатство или дребно ресто, все същото. Отвори тежката счетоводна книга пред себе си. Облиза пръст и започна да премята пукащите страници. Морвийр усети как го обзема топло задоволство и положи усилие, за да не подскочи триумфално. Задоволи се с превзета усмивка.

— Печалба от последното ми пътуване до Сипани. Осприанското вино носи печалба дори в такива смутни времена. За мое щастие не всички са така въздържани като нас, господин Мотис!

— Разбира се. — Банкерът облиза отново пръст и продължи да отгръща страници.

— Пет хиляди двеста и единайсет — обяви служителят.

Мотис трепна с клепачи.

— Опитвате се да заделите нещо?

— Аз? — Морвийр се засмя фалшиво. — Проклетият Очарователен изобщо не може да брои! Кълна се, че няма никаква представа от числата.

Писалката на Мотис заскърца по книгата, а служителят попиваше внимателно, докато началникът му изготвяше разписката. След това я занесе на Морвийр заедно с празното сандъче.

— Разписка за цялата сума от името на Банкова къща „Валинт и Балк“ — каза Мотис. — Приема се във всяка надеждна търговска институция в Стирия.

— Трябва ли да подпиша някъде? — попита Морвийр с надежда и стисна писалката във вътрешния си джоб. Тя вършеше работа като тръбичка за издухване на стрели и беше заредена със смъртоносна…

— Не.

— Много добре. — Морвийр се усмихна, сгъна листа и го прибра, като внимаваше да не докосне смъртоносния ръб на скалпела си. — По-добро от злато и много по-леко. Засега ви пожелавам довиждане. Беше наистина удоволствие. — Отново протегна ръка, отровният му пръстен проблесна. Не вредеше да направи последен опит.

Мотис не помръдна от стола.

— И за мен.

Зли приятели

Това беше любимото място на Бена в Уестпорт. Мъкнеше я тук два пъти седмично, всеки път, когато посетеха града. Олтар от огледала, полирано дърво и лъскав мрамор. Храм на бога на контетата. Главният жрец — кльощав бръснар с бродирана престилка — стоеше в центъра на помещението с вдигната брадичка, все едно очакваше появата им.

— Мадам! Радвам се да ви видя отново! — Примигна за момент. — Съпруга ви няма ли го?

— Брат ми. — Монца преглътна. — Не… няма го. Водя по-сериозно предизвикателство…

Тръпката пристъпи през вратата, оглеждаше се като овца на заколение. Тя понечи да каже нещо, но бръснарят я прекъсна:

— Мисля, че виждам проблема. — Заобиколи бързо Тръпката, а севернякът го изгледа намръщено. — Леле, леле. Всичко ли ще махнем?

— Какво?

— Всичко — отвърна Монца и тикна една монета в ръката му.

— Но внимавай. Не е свикнал на това и може да се подплаши. — Осъзна, че описва спътника си като кон. Може би беше твърде благосклонна.

— Разбира се. — Бръснарят се обърна и затаи дъх. Тръпката беше свалил новата си риза и посягаше към колана си.

— Говорим за косата ти, глупако — каза Монца. — Не за дрехите.

— Аха. И на мен ми се стори странно, ама с вашите откачени южняшки обичаи. — Монца го изгледа, докато колебливо навличаше ризата си. Имаше дълъг белег на гърдите, розов и разкривен. Едно време щеше да реши, че е грозен, но напоследък й се бе наложило да промени мнението си за белезите, наред с други неща.

Тръпката се настани на стола.

— Цял живот съм с тази коса.

— Тогава е крайно време да се освободите от задушаващото й присъствие. Наклонете глава напред, моля. — Бръснарят ловко извади ножица и Тръпката скочи на крака.

— Нали не мислиш, че ще оставя непознат с острие около лицето ми?

— Протестирам! Аз се грижа за външния вид на най-изисканите господа в Уестпорт!

— Ти. — Монца хвана отстъпващия бръснар и го бутна напред. — Млъкни и го подстрижи. — Тикна още една монета в джоба на престилката му и изгледа мрачно Тръпката. — А ти млъкни и стой мирно.

Той се върна на стола и стисна облегалките толкова силно, че сухожилията по ръцете му изпъкнаха.

— Наблюдавам те.

Бръснарят въздъхна, присви устни и започна работа.

Монца се завъртя из помещението, докато ножиците тракаха зад нея. Отиде до полицата и небрежно започна да отпушва шишенцата с парфюм и да души съдържанието им. Зърна отражението си в едно стъкло. Намръщено лице. Отслабнало и по-остро отпреди. Очите й бяха хлътнали от болката в краката, която непрекъснато призоваваше за хъск.

„Тази сутрин си особено красива, Монца“.

Идеята за лула заседна в главата й като кост в гърлото. Нуждата се появяваше все по-рано с всеки ден. Все по-често й беше лошо и схванато, докато броеше минутите до следваща лула, когато щеше да потъне в меката, празна топлина. При тази мисъл пръстите й потрепериха и тя облиза пресъхналите си устни.