Отмъщението на Монца

— Чисто ли е? — прошепна тя.

— Като празна дъска за шах — измърмори той и се наведе над стража. — Всичко върви по план. Какво мразим най-много?

— Горчица?

— И?

— Инциденти.

— Правилно. Няма щастливи инциденти. Хвани му краката.

Помъкнаха тялото по коридора и го настаниха в стола до бюрото. Главата на пазача се наклони назад и той захърка, дългите му мустаци затрепкаха.

— Ах, спинка като бебе. Подай ми нещата.

Дей му подаде празна бутилка от алкохол и Морвийр я остави до краката на мъжа. Последва друга, почти пълна. Той поля обилно предницата на кожената броня на стража, след това я остави на една страна до пръстите му. Част от течността се разля на пода.

Морвийр отстъпи и обхвана сцената с пръсти като в рамка.

— Гледката е готова. Кой работодател не подозира, че нощната охрана си пийва тайно, въпреки забраните? Виж отпуснатите черти, подуши мириса на алкохол, чуй шумното хъркане. Сигурни причини за уволняването му, когато го открият на сутринта. Той ще протестира, но без някакви доказателства… — отровителят прокара ръка през косата на мъжа и извади малката игличка — няма как да се предизвикат допълнителни подозрения. Всичко е нормално. Само дето няма да е нормално, нали? О, не. Мълчаливите коридори на уестпортския клон на Банкова къща „Валинт и Балк“… ще крият смъртоносна тайна. — Той духна пламъка на фенера и останаха в почти пълна тъмнина. — Следвай ме, Дей, и не се мотай.

Двете безмълвни сенки тръгнаха по коридора и спряха пред вратата на кабинета на Мотис. Шперцовете на Дей проблеснаха, когато се зае с ключалката. Отне й само миг.

— Слаба ключалка като за банка — прошепна тя, докато прибираше шперцовете, а Морвийр отваряше.

— Добрите ключалки са при парите.

— А ние не сме дошли да крадем.

— О, не, не. Ние сме съвсем различни. Ние оставяме неща. — Морвийр заобиколи чудовищното бюро и отвори тежката счетоводна книга, като внимаваше да не я помръдне от мястото й.

— Подай ми разтвора, ако обичаш.

Тя извади пълен с фина паста буркан и Морвийр внимателно махна запушалката. Използваше за нанасянето фина четчица. Подходящ инструмент за художник с неизмерим талант. Страниците пукаха, докато ги разгръщаше и мазваше леко с четката в ъглите им.

— Виждаш ли, Дей. Леко, нежно и прецизно, с най-голямо внимание. Най-вече с внимание. Какво убива повечето практикуващи нашата професия?

— Собствените им отрови.

— Точно така. — Той затвори внимателно книгата, чиито страници вече бяха почнали да изсъхват, прибра четката и запуши буркана.

— Да тръгваме — каза Дей. — Гладна съм.

— Да тръгваме ли? — Усмивката на Морвийр се разшири. — Не, скъпа. Още не сме свършили. Трябва да заслужиш вечерята си. Предстои ни много работа тази нощ. Много… работа.

— Ето ме.

Тръпката почти щеше да падне от парапета. Завъртя се. Сърцето му се бе качило в гърлото. Муркато клечеше зад него с усмивка. Дъхът й излизаше на пара.

— В името на мъртвите, стресна ме! — изсъска той.

— По-добре, отколкото да те бяха сбарали стражите. — Тя пропълзя до металната халка и подръпна възела. Значи успя, а? — В гласа й се долавяше истинска изненада.

— Нима си се съмнявала?

— Предполагах, че ще си счупиш главата, стига въобще да стигнеш достатъчно високо.

Той се почука по главата с пръст.

— Това е най-здравата ми част. Отърва ли се от нашите приятели?

— Изпратиха ме през половината път до улица „Лорд Сабелди“. Ако знаех, че са толкова лесни, щях да ги дръпна още отначало.

Тръпката се ухили.

— Радвам се, че ги дръпна. Иначе те щяха да ме одърпат.

— Не можех да го допусна. Имаме още много работа.

Тръпката размърда рамене с неудобство. Понякога забравяше, че работата, за която са тук, включва основно убийство.

— Студено, а?

— По нашия край си е направо летен ден — изсумтя той, измъкна тапата от бутилката и й я подаде. — Това може да те постопли.

— Много предвидливо. — Тя отпи голяма глътка, тънките мускули по врата й помръднаха.

— Като за член на банда наемни убийци съм доста предвидлив.

— Трябва да знаеш, че някои наемни убийци са доста свестни. — Монца отпи още веднъж и му върна бутилката. — Не и от тази банда, разбира се.

— Така е, по дяволите. Всички сме боклуци. Дори жените.

— Вътре ли са? Морвийр и малкото му ехо?

— Аха. И то от доста време.

— А Дружелюбния?

— И той е с тях.

— Морвийр каза ли колко ще се бави?

— Той да каже нещо? Мислех, че аз съм оптимистът.

Зачакаха приклекнали в студената тишина, притиснати до парапета, взрени в тъмните очертания на банката. По някаква причина Тръпката се чувстваше доста нервен. Дори повече от очакваното около предстоящото убийство. Хвърляше крадешком погледи към нея и не отклоняваше очи достатъчно бързо, когато го засечеше.

— Значи няма какво да правим, освен да чакаме на студа — каза тя.

— Предполагам. Освен ако не искаш да ме подстрижеш още по-късо.

— Страх ме е да извадя ножиците, защото ще почнеш да се събличаш.

Той се ухили.

— Браво. Това ти спечели нова глътка. — И й подаде бутилката.