Отмъщението на Монца

Но дясната й ръка си беше все така осакатена. Монца хвана меча на Бена под мишница и смъкна ръкавицата си. Дори това беше болезнено. Хилавата белезникава длан трепереше, а белегът от гаротата на Гоба лилавееше отстрани. Намръщи се, докато свиваше изкривените пръсти. Малкият продължаваше да стърчи упорито. Мисълта, че ще трябва да влачи този недъг цял живот, разпали внезапен прилив на гняв.

— Копеле — изсъска тя през стиснати зъби и нахлузи ръкавицата. Помнеше как баща й я бе накарал да хване меча за пръв път, като беше на осем години. Помнеше колко тежко и неестествено стоеше оръжието в десницата й. Сега го чувстваше по същия начин в лявата. Но нямаше избор и трябваше да се научи.

Да започне от нулата, щом така се налагаше.

Обърна се към изгнилия капак, с насочено напред острие и китка, обърната към земята. Мушна три пъти и мечът откърти три парчета от капака, едно над друго. Монца изръмжа, замахна надолу и го разсече чисто на две.

По-добре. С всеки ден ставаше по-добре.

— Превъзходно. — Морвийр стоеше на прага. По бузата му личаха няколко пресни драскотини. — Няма капак в Стирия, който да се осмели да ни излезе насреща. — Той тръгна полека из двора с ръце зад гърба. — Осмелявам се да предположа, че си била още по-впечатляваща, когато и дясната ти ръка е работела.

— Това си е мой проблем.

— Вероятно голям. Възстанови ли се от снощните упражнения с нашия северен приятел?

— Какво се случва в леглото ми, си е моя работа. А ти? Оправи ли се след нахлуването през прозореца ми?

— Няколко дребни драскотини.

— Жалко. — Тя прибра меча в ножницата. — Готово ли е?

— Ще бъде.

— Той мъртъв ли е?

— Ще бъде.

— Кога?

Морвийр се усмихна към небето, което се виждаше от вътрешния двор.

— Търпението е първата добродетел, генерал Муркато. Банката отвори преди малко, а веществото, което ползвах, работи с известно закъснение. Хубавите работи не стават бързо.

— Но ще стане ли?

— О, абсолютно. Ще е шедьовър.

— Искам да видя.

— Разбира се. Науката за смъртта не е изцяло прецизна, дори в моите ръце, но смятам че след час ще е най-подходящият момент. Настойчиво ви съветвам да не пипате нищо в банката. — Обърна се и размаха пръст през рамо. — И гледай да не те познаят. Нашата работа тепърва започва.

Банката беше препълнена. Десетки служители бяха наведени над счетоводните книги на бюрата си, писалките им скърцаха и потракваха. Отегчените стражи стояха покрай стените и хвърляха по едно око от време на време. Монца се промъкваше между наконтените групи богати мъже и жени, разбутваше напудрените и обсипани с бижута опашки. Тръпката се буташе зад нея. Търговци и продавачи, жени на богаташи, телохранители и слуги, със сандъчета и кесии с пари. Изглеждаше като поредния нормален ден с огромни печалби за Банкова къща „Валинт и Балк“.

Мястото, откъдето херцог Орсо вземаше парите си.

Успя да зърне стройния мъж с клюнестия нос. Говореше с група търговци, облечени в скъпи кожи. От двете му страни стоеше по един чиновник със счетоводна книга. Лешоядското лице се забелязваше в тълпата като пламък в изба и разпалваше огън в нея. Мотис. Беше дошла в Уестпорт, за да го убие. А той определено изглеждаше съвсем жив.

Някой извика в другия край на залата, но очите на Монца бяха втренчени напред, а челюстите й — стиснати здраво. Тя започна да разбутва клиентите, насочи се към банкера на Орсо.

— Какво правиш? — изсъска Тръпката в ухото й, но тя се отскубна от него и отмести от пътя си някакъв мъж с цилиндър.

— Дайте му пространство да диша! — извика някой. Хората започнаха да се оглеждат и да мърморят. Подредените опашки се разместиха. Монца продължаваше да се приближава. Повече, отколкото беше разумно. Нямаше представа какво ще направи, щом стигне до Мотис. Да го ухапе? Вече беше на десетина крачи — същото разстояние, от което той бе погледнал умиращия й брат.

Банкерът внезапно се намръщи и Монца забави крачка. Мотис се преви на две, сякаш беше ударен в корема. Изкашля се веднъж, втори път — тежки раздиращи хрипове. Залитна и се подпря на стената. Хората се заблъскаха, замърмориха, а от различни места започнаха да долитат викове.

— Назад!

— Какво става?

— Обърнете го!

Очите на Мотис се изцъклиха, вените по врата му започнаха да се издуват, коленете му се огънаха. Служителят до него успя да го подхване, за да не се удари силно в пода.

— Сър? Сър? Какво ви стана?

В залата се бе възцарило учудване, което беше на ръба да се превърне в паника. Монца се приближи още и надникна над едно облечено в кадифе рамо. Очите на Мотис я засякоха и двамата се взряха един в друг. Лицето му беше разкривено, кожата почервеняваше. Едната му трепереща ръка се вдигна и я посочи с костелив пръст.

— Мм… Мммо… Ммм…

Банкерът подбели очи и започна да се гърчи на мраморните плочки като риба на сухо. Хората около него зяпаха ужасени. Един също внезапно се преви и започна да кашля. Тълпата се разпищя.

— Помощ!

— Насам!

— Някой да помогне!

— Отдръпнете се!