Отмъщението на Монца

— Наистина съм доста шеговита за жена, която наема убийци. — Монца се приближи още повече, за да я вземе. Достатъчно, че да почувства гъделичкане в страната откъм нея. Достатъчно, за да усети как дъхът му се учестява. Погледна настрани, за да не се излага повече от обичайното за последните две седмици. Чу я как отваря бутилката и отпива. — Благодаря.

— Няма нищо. Ще направя всичко, което трябва, вожде. Само кажи.

Когато се обърна, видя, че го гледа втренчено, с присвити устни, сякаш преценяваше колко струва.

— Има едно нещо…

Морвийр постави внимателно последната оловна пречка на мястото й, наслага стъклата и прибра инструментите си и маджуна.

— Ще свърши ли работа? — попита бей.

— Съмнява ме, че ще издържи на буря, но ще изкара до утре. След това, подозирам, че ще имат много по-сериозни неприятности от протекъл покрив.

Стана и тръгнаха заедно към парапета.

Дружелюбния вече беше минал по въжето. Морвийр надникна през ръба. Под шиповете и статуите гладките колони се спускаха към павираната улица. Един от патрулите мина, фенерите се люшкаха.

— Ами въжето? — изсъска Дей, щом стражите се отдалечиха. — Ще го видят, щом се съмне.

— Не съм пропуснал нито един детайл. — Морвийр се усмихна и извади от вътрешния си джоб малка стъкленица. — Няколко капки ще прегорят възела известно време след като минем. Трябва само да изчакаме от другата страна и ще си го приберем.

Помощничката му не изглеждаше убедена, доколкото можеше да види в мрака.

— Ами ако прогаря по-бързо?

— Няма.

— Според мен е доста рисковано.

— Скъпа, какво не поемам никога?

— Рискове, но…

— Щом се притесняваш, мини първа.

— Определено. — Дей се хвана сръчно за въжето и увисна. Отне й само около трийсет секунди, за да се прехвърли от другата страна.

Морвийр отвори стъкленицата и капна няколко капки на възела. Замисли се и капна още две. Нямаше желание да чака проклетото въже, докато съмне. Изчака следващият патрул да отмине и се покатери на парапета. Трябваше да признае, че го направи с по-малко грация от ученичката си. Но пък нямаше нужда да бърза. Предпазливостта на първо място. Хвана въжето в защитените си с ръкавици ръце, преметна единият крак отгоре и посегна да вдигне другия… Чу се звук от сцепване и студеният вятър облиза голото му коляно.

Морвийр погледна надолу. Крачолът му се бе закачил за един шип и се бе разпрал почти до задника. Той зарита, за да освободи крака си, но само го заклещи още повече.

— Проклятие! — Това определено не беше част от плана. От парапета, където бе завързано въжето, се издигаше лек пушек. Явно киселината действаше по-силно от очакваното.

— Проклятие! — Залюля се обратно на покрива и задържа въжето с една ръка. Извади скалпела от вътрешния си джоб и с няколко сръчни замаха отряза плющящия плат. Един, два, три и беше почти готов, с хладнокръвието на хирург. Още един последен…

— Ах! — С раздразнение и нарастващ ужас осъзна, че се е одраскал по глезена с острието. — Проклятие! — Скалпелът беше намазан с отвара от ларинк. Тази отрова винаги му докарваше гадене сутрин и затова не бе развил добър имунитет към нея. Нямаше да е фатално. Не и само по себе си. Но можеше да изтърве въжето, а определено нямаше имунитет към падане на паваж от двайсет и осем крачки. Наистина горчива ирония. Все пак повечето практикуващи неговата професия загиваха от собствените си отрови.

Смъкна едната ръкавица със зъби и зарови в множеството си джобове за точната противоотрова. Мърмореше приглушени проклятия, а студеният вятър го клатеше насам-натам и караше голия му крак да настръхва. Пръстите му докосваха малките епруветки, всяка от които имаше знак, за да може да се идентифицира пипнешком.

Но при тези условия операцията си беше предизвикателна. Оригна се и усети гаденето. Коремът му се сви от болезнен спазъм. Пръстите му намериха точния знак. Остави ръкавицата да падне от устата му, извади стъкленицата с треперещи ръце, измъкна тапата със зъби и изля съдържанието в гърлото си.

Задави се от горчивия вкус и се изплю към далечния паваж. Стисна въжето с две ръце, борейки се със замайването; тъмната улица се люшкаше под него. Пак беше безпомощно дете. Кашляше, подсмърчаше и се държеше здраво. Както се бе вкопчил в трупа на майка си, когато дойдоха да го приберат.

Постепенно противоотровата започна да действа. Тъмният свят се стабилизира, а спазмите в стомаха се укротиха. Улицата отдолу и небето заеха нормалните си позиции. Вниманието му бързо се насочи към възела, който пушеше още по-силно и издаваше съскащ звук. Морвийр директно усещаше миризмата на киселина.

— Проклятие! — Успя да стисне въжето и с крака и запълзя, все още слаб от самоотравянето. Дъхът свистеше в гърлото му, стегнато от засилващия се страх. Какво щеше да стане, ако киселината прогореше въжето, преди да е стигнал другата страна? Стомахът му се сви и той спря за момент, увиснал в празното.