Отмъщението на Монца

Запълзя отново, но беше видимо изморен. Ръцете го боляха, а голите длан и крак горяха от триенето. Вече беше минал средата. Отпусна глава назад и пое дъх за последен напън. Видя Дружелюбния, който бе протегнал голямата си ръка, беше само на няколко крачки. Видя Дей и с известно раздразнение се зачуди дали не долавя следа от лека усмивка на лицето й.

След това от другия край на въжето се чу лек звук от разкъсване.

Стомахът му се преобърна и той усети, че пропада, студеният въздух нахлу в зиналата му уста. Стената на порутената сграда се понесе насреща му. Морвийр понечи да изпищи, също толкова яростно, колкото когато го откъсваха от ръцете на мъртвата му майка. Силният удар му изкара въздуха, прекъсна писъка и го накара да изпусне въжето.

Последва трясък на счупено дърво. Той падаше, дращеше във въздуха с лудо отчаяние, очите му бяха опулени. Падаше, махайки с крака и ръце, а вятърът го удряше в лицето. Падаше, падаше… от не повече от стъпка-две. Бузата му се удари в пода.

— А?

С ужас усети, че го сграбчват за врата, вдигат го във въздуха и го блъскат в стената с поразяваща сила.

— Какво дириш тук, по дяволите? — Тръпката. По някаква неясна причина севернякът беше съвсем гол. Мизерната стая беше леко осветена от въглените в огнището. Морвийр стрелна очи към леглото. Муркато се беше надигнала на лакти с разтворена риза, гърдите й се бяха разлели по ребрата. Гледаше го със съвсем лека изненада, сякаш не беше нещо повече от гост, който се е появил малко по-рано от предвиденото.

Умът му прещрака. Въпреки излагащата поза, остатъците от смъртния ужас и охлузванията по лицето и ръцете той започна да се смее. Въжето се бе скъсало и по някакъв странен, но добре дошъл каприз на съдбата той бе описал перфектно махало и бе влетял през изгнилите капаци на прозореца в една от стаите. Човек трябва да оценява иронията, нали?

— Явно все пак има такова нещо като щастлив инцидент! — изкиска се той.

Муркато се намръщи. Погледът й беше някак размътен. Морвийр забеляза, че от едната страна на гръдния кош има доста интересни белези.

— Защо пушиш? — попита пресипнало тя.

Очите на Морвийр се стрелнаха към лулата за хъск до леглото — тя поне обясняваше липсата й на изненада от неортодоксалното му появяване.

— Объркана си, но е лесноразбираемо. Ти си тази, която пуши. Разбери, това нещо е абсолютна отрова. Абсолютна…

Тя протегна ръка и посочи гърдите му с пръст.

— Ти пушиш бе, идиот.

Морвийр погледна надолу. От ризата му се вдигаха киселинни пари.

— Проклятие! — изпищя той, а Тръпката отстъпи изненадано и го пусна да падне. Отровителят смъкна палтото си. Пръснаха се парчета от счупената стъкленица. Засуети се с ризата, чиято предница бе започнала да почернява, разкъса я и я хвърли на пода. Тя започна да пуши съвсем видимо и изпълни стаята с неприятна миризма. Тримата, всеки от които поне полугол, по някакъв напълно неочакван каприз на съдбата, се втренчиха в нея.

— Извинявам се. — Морвийр прочисти гърлото си. — Това определено не беше част от плана.

Пълно разплащане

Монца се намръщи към леглото, където лежеше Тръпката. Той се беше проснал по гръб, одеялото бе смачкано на корема му. Дългата му ръка висеше от ръба, дланта опираше дъските на пода. Единият му крак се подаваше изпод завивката, с черни парченца мръсотия под ноктите. Лицето беше обърнато към нея, кротко като на дете, със затворени очи и леко отворена уста. Гръдният кош, заедно с продълговатия белег, се надигаше нежно при всяко вдишване.

На дневна светлина снощната случка изглеждаше като сериозна грешка.

Монца подхвърли монетите и те тупнаха на гърдите му. Тръпката се разбуди и примигна.

— К’во е т’ва? — Гледаше замаяно среброто.

— Пет монети. Повече от добра цена за снощното представяне.

— А? — Той разтърка очи, за да прогони съня. — Плащаш ли ми? — Избута монетите от гърдите си на леглото. — Чувствам се като курва.

— Не си ли?

— Не. Имам известна гордост.

— Значи ще убиеш човек за пари, но няма да лижеш жена? — Тя изсумтя. — Страшни принципи. Искаш ли съвета ми? Вземи парите и в бъдеще се придържай към убиването. Там поне имаш талант.

Тръпката се обърна на една страна, с гръб към нея, и придърпа одеялото към врата си.

— Ще затвориш ли вратата? Тук е страшно студено.

Острието на калвеса проряза злобно въздуха. Удари наляво и надясно, високи и ниски. Монца се въртеше в далечния ъгъл на двора. Ботушите й тропаха по паважа, лявата й ръка се стрелкаше, а блестящият връх на оръжието играеше на нивото на очите. Учестеният дъх излизаше на пара, а подгизналата от пот риза беше залепнала на гърба й въпреки студа.

Краката й се подобряваха с всеки изминал ден. Все още горяха, когато се движеше бързо, бяха сковани като сухи съчки сутрин и боляха силно вечер, но поне можеше да ходи без гримасничене. Дори имаше лека отскокливост в коленете, при все цялото пукане. Рамото и челюстта й се поотпускаха. Монетите в костта почти не боляха, когато ги натиснеше.