Отмъщението на Монца

— О, ако се ядосам, ще разберете веднага.

Той въздъхна отчаяно.

— Каква е трагедията на нашата професия, Дей?

— Никой не ни оценява. — Ученичката му изсипа последните трохи в устата си.

— Точно така. Ела да се разходим из града, докато работодателката ни реши кое име от малкия й списък заслужава нашето внимание. Тук атмосферата стана твърде лицемерна. — И излезе с изражение на наранена невинност. Дей погледна Монца изпод русите си мигли, сви рамене, изтупа трохите от ризата си и тръгна след него.

Монца се обърна към прозореца. Тълпата се беше пръснала. Изнервени групички от градската стража блокираха улицата пред банката, като поддържаха внимателна дистанция от труповете на паважа. Какво ли щеше да каже Бена за това? Най-вероятно щеше да я успокои. Да й каже да го премисли.

Хвана един сандък с две ръце и го хвърли през стаята. Той се разби в стената, пръснаха се трески, дрехите в него се разпиляха.

Тръпката стоеше до вратата и я наблюдаваше. После каза:

— Приключих.

— Не! — Тя преглътна. — Не. Имам нужда от помощта ти.

— Да се изправиш срещу човек е едно, но това…

— Следващия път ще е различно. Ще се погрижа.

— Хубави, чисти убийства? Съмнявам се. Когато се настроиш убийствено, е трудно да удържиш бройката. — Тръпката поклати глава. — Морвийр и шибаняците като него може да го погледнат с усмивка, но аз не мога.

— И какво? — Тя се приближи бавно до него, сякаш беше кон и се стараеше да не го подплаши. — Обратно на север с цял куп пари? Ще си пуснеш коса и ще се върнеш към скапаните дрехи и кръвта на снега? Мислех, че имаш гордост. Мислех, че искаш да си по-добър.

— Така е. Искам да съм по-добър.

— Можеш. Остани. Кой знае? Може така да спасиш няколко живота. — Монца сложи нежно лявата си ръка на гърдите му. — Да ме насочиш към правилния път. Тогава ще може да си добър и богат едновременно.

— Почвам да се съмнявам, че е възможно.

— Помогни ми. Трябва да го направя… заради брат ми.

— Сигурна ли си? Не можеш да помогнеш на мъртвите. Отмъщението си е за теб.

— Тогава заради мен! — Тя заговори тихо, насила. — Нищо ли не мога да направя, за да променя мнението ти?

Устата му потръпна.

— Ще ми подхвърлиш още пет ли?

— Не трябваше да го правя. — Прокара ръка по брадичката му, търсеше точните думи за точния пазарлък. — Не го заслужаваше. Загубих брат си, а той беше всичко, което имах. Не искам да загубя друг… — Остави думите да висят във въздуха.

Тръпката гледаше странно. Донякъде ядосано, донякъде алчно, донякъде засрамено. Остана мълчалив за известно време, а тя чувстваше как мускулите на лицето му се свиват и отпускат.

— Десет хиляди — каза той.

— Шест.

— Осем.

— Дадено. — Монца отпусна ръка и двамата се спогледаха. — Приготви се, тръгваме след час.

— Добре. — Той се изниза с наведена глава през вратата, без да срещне погледа й, и я остави сама.

Това беше проблемът с добрите мъже. Бяха твърде скъпи.

III

Сипани

Не е нужно да се вярва в някакво свръхестествено зло, хората са достатъчно способни на всякакви злодеяния.

Джозеф Конрад

След няма и две седмици дойдоха мъже, които искаха да уредят сметките. Обесиха стария Десторт и жена му и изгориха мелницата. На другата седмица синовете му решиха да отмъщават и Монца взе бащиния си меч и тръгна след тях, като помъкна и подсмърчащия Бена. Самата тя тръгна с радост. Земеделието й беше дошло до гуша.

Напуснаха долината, за да разчистят сметките, и не се спряха през следващите две години. Към тях се присъединиха други — хора, загубили дом, семейство и работа. Не след дълго те палеха ниви, нахлуваха в чужди къщи и вземаха, каквото открият. Не след дълго те бесеха. Бена порасна бързо и разви безмилостен характер. Какъв друг избор имаше? Те отмъщаваха за убийства, за кражби, за обиди и накрая — за слухове за обиди. Кипеше война, така че винаги имаше за какво да се отмъщава.