Отмъщението на Монца

— Такава ще е смъртта, ако Арио надуши истината. Нужно е само едно писъмце.

— Какво искате?

Монца пристъпи от сенките.

— Искам да ни помогнеш да се доберем до Арио и Фоскар. Да ни вкараш в Кардоти в нощта на празненството. Да наемеш за програмата когото ти кажем. Разбираш ли?

Айдър пребледня.

— Искате да го убиете? — Никой не отвърна, но тишината говореше сама по себе си. — Орсо ще се сети, че съм го предала! Сакатия ще разбере, че съм предала и него! Няма по-страшни врагове в Кръга на света! По-добре ме убийте веднага.

— Добре. — Острието на калвеса изскочи от ножницата и Айдър се опули.

— Чакай…

Монца посегна с върха към вдлъбнатината между ключиците й и леко натисна. Любовницата на Арио се изви назад на стола и замаха безпомощно с ръце.

— Ау! — Монца изви китка и върхът започна съвсем бавно да се забива в гърлото на Айдър. Тънка струя кръв потече бавно към гръдния й кош и тя изписка ужасено: — Не! Моля те! Не!

— Не ли? — Монца я задържа така на облегалката на стола. — Значи не си съвсем готова да умреш още? Почти никой не е, когато дойде моментът. — Отдръпна меча и Айдър се наведе напред и докосна с пръст окървавената раничка. Дъхът й излизаше на мъчителни хрипове.

— Не разбирате. Не е само Орсо! Не става дума и за Съюза! Зад тях стои банката. „Валинт и Балк“. Тя ги притежава. Кървавите години са дребно спречкване. Просто малка караница. Нямаш представа в чия градина ще се изпикаеш.

— Грешиш. — Монца се наведе към нея и това я накара да потръпне. — Не ми пука. Това е разликата.

— Сега ли? — попита Дей.

— Сега.

Ръката на момичето се стрелна и убоде ухото на Айдър с блестяща игла.

— Ау!

Дей се прозя и прибра иглата във вътрешния си джоб.

— Не бой се, действа бавно. Имаш поне седмица.

— До кое?

— Докато се разболееш. — Дей захапа сливата и сокът потече по брадичката й. — Мамка му — измърмори тя и го спря с пръст.

— Да се разболея ли? — попита Айдър.

— Много, много тежко. А на другия ден ще си по-мъртва от Ювенс.

— Ако ни помогнеш, ще получиш противоотровата и поне ще имаш шанс да избягаш. — Монца изтри кръвта от меча на Бена с палеца и показалеца на ръкавицата си. — Ако кажеш какво планираме на Арио, Орсо, Сакатия или някой друг… — Прибра оръжието и плесна силно дръжката. — По един или друг начин Арио ще остане без любовница.

Айдър се намръщи, все още стискаше гърлото си.

— Зли кучки.

Дей осмука костилката за последно и я хвърли встрани.

— Такъв е животът.

— Приключихме. — Витари вдигна любовницата на Арио за лакътя и я забута към вратата.

Монца се изпречи на пътя им.

— Какво ще кажеш на слугата, като се свести?

— Че… сме били обрани?

Монца вдигна ръката с ръкавицата. Лицето на Айдър доби още по-унило изражение, тя откопча огърлицата и я пусна в ръката на Монца, след което си свали пръстените.

— Достатъчно убедително ли е?

— Не знам. Приличаш на жена, която би се съпротивлявала. — Монца я удари в лицето. Айдър изпищя и щеше да падне, ако Витари не я беше хванала. Погледна нагоре, с разкървавен нос и разцепена устна, и за момент придоби странно изражение. Наранена. Уплашена също. Но по-разгневена от другите две. Може би гледаше като Монца, когато я хвърляха през балкона.

— Вече приключихме — каза Монца.

Витари помъкна Айдър по коридора, стъпките им отекнаха по скърцащите дъски. Дей въздъхна и започна да тупа мръсотията от раменете си.

— Чиста работа.

— Не и благодарение на твоя господар. Къде е той?

— Предпочитам да го възприемам като работодател. Каза, че имал да свърши малко работа.

— Работа?

— Това проблем ли е?

— Платих за господаря, не за кучето.

Дей се ухили.

— Бау, бау. Умея всичко, което и Морвийр.

— Така ли?

— Той остарява. Става арогантен. Грешката с въжето в Уестпорт щеше да го убие. Не бих искала подобно невнимание да попречи на работата ни. Не и при парите, които плащаш. Няма нищо по-лошо от невнимателен отровител.

— Не споря за това.

Дей сви рамене.

— При нашата работа постоянно се случват инциденти. Особено на възрастните. Това е занаят за младите. — Тя излезе в коридора и се размина с връщащата се Витари. Веселото изражение беше изчезнало от острото лице. Жената вдигна черния си ботуш и ритна стола към ъгъла на стаята.

— Ето ви го начина за влизане.

— Така изглежда.

— Точно както ти обещах.

— Точно както обеща.

— Арио и Фоскар на едно място и достъп до тях.

— Добра работа за един ден.

Двете се спогледаха. Витари направи гримаса, сякаш нещо й киселееше в устата.

— Е. — Сви костеливите си рамене. — Такъв е животът.

Животът на пияницата

— Питие, питие, питие. Къде човек да намери нещо за пийване?

Прочутият наемник Никомо Коста се подпираше на стената в уличката и боричкаше кесията си с треперещи пръсти. Вътре имаше само парче сплъстен мъх. Той го извади, духна през пръсти и го загледа как бавно полита към земята. Цялото му богатство.

— Скапана кесия! — В пристъп на ярост я захвърли в канавката. След това премисли и се наведе да я потърси. Стенеше като старец. Всъщност той наистина беше стар. Загубен. Мъртъв, плюс-минус няколко вдишвания. Отпусна се бавно на колене и загледа отражението си в локвата на паважа.