Отмъщението на Монца

Беше готов да даде цялото си богатство за една глътка. Само дето не притежаваше нищо. Поне тялото си беше негово. Ръцете му, които бяха издигали и сваляли принцове. Очите, които бяха видели повратните точки на съвременната история. Устните му, които бяха целували най-известните красавици. Сърбящият чеп, бодящият корем, обринатият врат. На драго сърце щеше да ги продаде за чаша гроздова. Но едва ли щеше да се намери купувач.

— Самият аз съм се превърнал в празна кесия. — Вдигна натежалите си ръце и изръмжа към нощното небе. — Някой да ми даде шибано питие!

— Млъкни бе, задник! — прозвуча груб глас. Чу се тряскане на капаци и уличката потъна в още по-дълбок сумрак.

Беше вечерял на масите на херцози. Беше спал в леглата на графини. Цели градове трепереха пред името на Коска.

— Как се стигна… до това? — Надигна се, потискайки пристъпа на повръщане. Приглади коса около бучащите си слепоочия и опипа увисналите краища на мустаците си. Тръгна към улицата с нещо наподобяващо някогашното му перчене. Между мрачните сгради към светлината на уличния фенер. Влажният нощен бриз щипеше подпухналото му лице. Отзад се чуха стъпки и Коска се обърна и примигна.

— Добри господине! Попаднал съм във временно затруднение и се чудех дали ще ми услужите с малък заем…

— Разкарай се, просяко. — Мъжът го бутна към стената.

Коска се зачерви от гняв.

— Говорите с прочутия наемник Никомо Коска! — Ефектът беше развален от хрипливия му глас. — Капитан-генерал на Хилядата меча! Бивш капитан-генерал. — Мъжът му отвърна с неприличен жест и изчезна в мъглата. — Вечерял съм… в леглата… на херцози! — Коска се закашля жестоко и трябваше да се наведе и да опре треперещите си ръце на треперещите си колена. Гръдният кош го болеше от напъна.

Такъв беше животът на пияницата. Четвърт от времето на задник, четвърт по лице, четвърт на колене и четвърт наведен. Най-накрая успя да събере голяма храчка и я изплю с последното изкашляне. Това ли щеше да е неговото наследство? Храчки в сто хиляди канавки? Името му, синоним на предателство, алчност и пропадане? Той се изправи, напълно отчаян, и се взря в нищото. Дори звездите му бяха отказани от мъгливото небе на Сипани.

— Един последен шанс. Само за това моля. — Вече не помнеше колко последни шансове беше пропилял. — Само още един. Боже! — Например никога не беше вярвал в Бог. — Орисии! — Не вярваше и в Орисиите. — Който и да е! — Цял живот не вярваше в нищо освен в следващото напиване. — Само… още… един шанс.

— Добре. Още един.

Коска примигна.

— Боже? Ти ли си?

Някой се засмя. Остър смях, подигравателен.

— Може да коленичиш, щом искаш, Коска.

Той се намръщи в шаващата мъгла. Закърнелият мозък започна да възвръща някаква активност. Това, че някой знаеше името му, едва ли беше на добро. Враговете бяха безкрайно повече от приятелите, а кредиторите ги надминаваха взети заедно. Посегна с пиянски жест към украсеното си оръжие, но се сети, че го бе заложил преди месеци в Осприя и си бе взел по-просто. Продължи да опипва за дръжката, но си спомни, че бе заложил и него, още при пристигането си в Сипани. Треперещата му ръка се отпусна. Голяма работа. И без това едва ли беше в състояние да ползва оръжие, дори да имаше.

— Кой си ти, по дяволите? Ако ти дължа пари, приготви се… — не издържа и се оригна дълго и шумно — да умреш!

От тъмното изплува фигура и го стресна. Коска се спъна и удари глава в стената, падна.

— Значи все пак си жив. Жив си, нали? — Висока стройна жена със стърчаща рижава коса. Умът му се засуети, докато се сети коя е.

— Шило Витари, да му се не види. — Може би не беше враг, но със сигурност не беше и приятел. Надигна се на лакът, но ако се съдеше по въртенето на улицата, това бе достатъчно. — Не вярвам, че би се съгласила да почерпиш по едно питие, а?

— Козе мляко?

— Какво?

— Казват, че е добро за храносмилането.

— Винаги са казвали, че имаш сърце от камък. Но никога не съм вярвал, че ще си толкова жестока да ми предложиш да пия мляко. Проклета да си! Само още една чаша гроздова. — Питие, питие, питие. — Само още една и приключвам.

— Вече си приключил. Откога не си изтрезнявал?

— Май беше лято, като почнах да пия. Сега какво е?

— Определено не е същата година. Колко пари пропиля?

— Повече, отколкото имах. Ще се учудя, ако има и монета на този свят, която в някакъв момент да не е попадала у мен. Но сега май съм малко закъсал, така че би ли заделила…

— Ти трябва да се промениш, а не да пропиваш всичко.

Той успя да се надигне на колене и мушна гърдите си с треперещ пръст.

— Мислиш ли, че ужасената, опикана, по-добра част от мен, която се моли всичко да свърши, не знае това? — Сви рамене безпомощно, а болящото тяло се свлече само. — Но за да се промени човек, има нужда от добри приятели или още по-добре, от силни врагове. Приятелите ми са мъртви отдавна, а трябва да призная, че враговете ми си имат по-важни задачи.

— Не всички от нас. — Друг женски глас. Познатото му звучене го накара да потръпне. От тъмното се появи нова фигура, мъглата се завихряше около полите на палтото й.

— Не… — изстена той.