Отмъщението на Монца

Спомни си как я видя за пръв път. Рошаво момиче на деветнайсет, с меч на кръста и ярък поглед, пълен с гняв, непокорство и лека следа от отвращение. Сега лицето й беше изпито, а устата болезнено извита. Мечът висеше от другата страна, а скритата в ръкавица ръка галеше дръжката. Очите бяха все така остри, но носеха повече гняв, повече непокорство и много повече отвращение. Как да я вини за това? Знаеше много добре, че е повече от отвратителен.

Разбира се, беше се клел хиляди пъти да я убие, ако се срещнат отново. Нея, брат й, Андич, Виктус, Сесария, Карпи Верния и останалите коварни копелета от Хилядата меча, които го бяха предали. Които бяха отнели мястото му. Които го накараха да побегне от битката при Афиери с еднакво окъсани дрехи и репутация.

Беше се клел хиляди пъти да я убие, но през живота си Коска бе потъпквал какви ли не клетви. Нейната поява не предизвика гняв. По-скоро го докара до смесица от самосъжаление, горчива радост и най-вече силен срам, че го вижда колко е пропаднал. Усети болката в носа и зад бузите, а сълзите напираха в очите му. Беше благодарен, че постоянно са кървясали като рани. Така никой нямаше да забележи, ако се разплачеше.

— Монца. — Опита да приглади мърлявата си коса, но ръцете му трепереха твърде силно. — Признавам, че те мислех за мъртва. Разбира се, мислех да отмъстя…

— За мен или на мен?

Той сви рамене.

— Помня ли? По пътя спрях за едно питие.

— Ако се съди по миризмата, май не е било само едно. — По лицето й имаше нещо като разочарование и това го прободе по-тежко от стомана. — Чух, че най-сетне са те затрили в Дагоска.

Той успя да вдигне едната си ръка, за да отрече.

— Винаги е имало фалшиви слухове за смъртта ми. Зложелателни помисли от страна на многобройните ми врагове. Къде е брат ти?

— Мъртъв е. — Лицето й не трепна.

— Съжалявам. Винаги съм харесвал момчето. — Лъжливото, страхливо, коварно копеленце.

— И той винаги те е харесвал. — Двамата се ненавиждаха, но какво значение имаше вече?

— Ех, ако и сестра му имаше такива топли чувства към мен, нещата можеха да са различни.

— „Можеха“ не означава нищо. Всички има за какво да съжаляваме.

Двамата се изгледаха продължително, тя права, той на колене. Не си представяше така срещата им.

— Съжаления. Това е цената на професията ни. Така казваше Сазине.

— Може би трябва да загърбим миналото.

— Че аз не помня и вчера — излъга той. Миналото му тежеше като гигантска броня.

— Тогава към бъдещето. Имам работа за теб, ако си съгласен. Предполагам, че ти трябва работа?

— Каква?

— Воюване.

Коска се намръщи.

— Винаги си била твърде привързана към воюването. Колко пъти да ти повтарям? Наемникът няма причини да се замесва в подобни глупости.

— Мечът е за перчене, а не за бой.

— Браво, моето момиче. Липсваше ми. — Каза го, без да се замисли, и трябваше да прикрие срама с кашлица, което го накара да се задави.

— Дружелюбен, помогни му.

Докато говореха, се бе появил едър мълчалив мъж. Не беше висок, но много як и излъчваше спокойствие. Хвана Коска за лакътя и го изправи без усилие.

— Това е силна ръка и добро дело — избърбори наемникът, като потисна поредния пристъп на прилошаване. — Дружелюбния ли ти викат? Ти да не си филантроп?

— Затворник съм.

— Не виждам причина защо човек да не бъде едновременно и двете. Във всеки случай ти благодаря. Сега, ако можеш да ме упътиш към най-близката кръчма…

— Кръчмите ще трябва да почакат — намеси се Витари. — Несъмнено, без теб винопроизводството ще западне. Но конференцията започва след седмица и трябва да изтрезнееш.

— Вече не изтрезнявам. Много е болезнено. Каква конференция?

Монца все още го гледаше разочаровано.

— Трябва ми добър човек. Със смелост и опит. Който не възразява да се опълчи на Великия херцог Орсо. — Ъгълчето на устата й се изви. — Ти си най-доброто, което изровихме за толкова кратко време.

Коска се вкопчи в ръката на едрия мъж, защото улицата продължаваше да се люшка.

— От този списък май имам само… опит?

— Едно от четири ми е достатъчно, стига да се нуждаеш от пари. Трябват ти, нали, старче?

— Да, по дяволите. Но повече ми трябва пиене.

— Свърши работа и ще видим.

— Приемам. — Откри, че се е изпъчил и гледа Монца отгоре, с вдигната брадичка. — Трябва да сключим договор, като едно време. Написан с всичките завъртулки и подробности, както го правеше Саджаам. Ще го подпишем с червено мастило… Къде да намерим нотариус по това време на нощта?

— Спокойно. Приемам думата ти.

— Сигурно си единственият човек в Стирия, който би го казал. Но както искаш. — Той посочи решително по улицата. — Насам, мой човек, и гледай да не изоставаш. — Пристъпи смело напред, краката му поддадоха и изпищя, когато Дружелюбния го хвана.

— Не натам — каза затворникът с басов глас, хвана го през раменете и почти го понесе в обратната посока.

— Вие сте джентълмен, сър — измърмори Коска.

— Аз съм убиец.