Отмъщението на Монца

Хвърли кос поглед към Монца, както беше свикнал. Беше намръщена, както обикновено. Светлината на отминаващите факли пробягваше по коравото й лице. Беше се прицелила в нещо и правеше всичко, за да го постигне. Майната й на съвестта и последствията. Първо отмъщението, въпросите после.

Осмука зъбите си и се изплю. Колкото повече я гледаше, толкова по̀ се убеждаваше, че е права. Милостта и страхливостта бяха едно и също. Никой не даваше награди за добро държане. Нито тук, нито в Севера, нито никъде. Ако искаш нещо, трябва да си го вземеш и тези, които грабеха най-много, бяха най-велики. Щеше да е по-добре, ако животът беше устроен по друг начин.

Но не беше.

Монца беше схваната и я болеше, както винаги. Беше ядосана и уморена, както винаги. Имаше нужда от лула, повече от всичко. И за да бъде всичко още по-лошо, беше мокра, натъртена от язденето и измръзнала.

Помнеше Визерин като красиво място, с блестящи стъкла, изящни сгради, добра храна, смях и свобода. При последната си визита беше в рядко добро настроение. Вярно, тогава бе краят на лятото, а не хладна пролет и беше само с Бена, без да й се налага да убива четирима мъже.

Сега градът изглеждаше доста различен от приятните й спомени.

Капаците на прозорците бяха затворени и светлината едва се процеждаше навън. Малките стъклени фигури в ниши над вратите проблясваха едва-едва. Домашни духове, традиция от миналото, отпреди Новата империя. Сложени там да носят успех и благополучие и да гонят злото. Монца се чудеше каква ще е ползата от тези стъкълца, когато армията на Орсо почне да опустошава града. Не голяма. Улиците бяха изпълнени със страх. Заплахата беше толкова осезаема, че направо полепваше по влажната й кожа и я караше да настръхва.

Не че Визерин не беше пълен с народ. Някои тичаха към портите или пристанището. Мъже и жени, помъкнали всичко, което могат, на гръб. Старците кретаха зад тях. Каруци, натоварени с чували, сандъци, дюшеци и всякакви безполезни вехтории, които неизменно щяха да бъдат захвърлени по пътя. В подобни ситуации беше загуба на време и усилия да опиташ да спасиш нещо друго освен живота си.

Ако избереш да побегнеш, най-добре да бягаш бързо.

Имаше и мнозина, които бяха избрали да избягат в града, но за тяхно разочарование, това се оказваше задънен изход. Те се трупаха по улиците. Сгушени на праговете, притиснати под одеяла срещу дъжда. Бяха се струпали на един празен пазар и се присвиха, когато мина колона войници с мокри, блестящи на светлината на факлите брони. В мрака отекваха звуци. Чупене на стъкла и пращене на дъски. Гневни и боязливи викове. От време на време истински писъци.

Вероятно някои от местните бяха започнали грабежите. Уреждаха стари сметки или отмъкваха неща, за които завиждаха отдавна, докато усилията на могъщите бяха съсредоточени върху собственото им оцеляване. Един от редките моменти, когато човек можеше да се сдобие с нещо без пари. Щеше да се случва все по-често, докато армията на Орсо настъпваше към града.

Устоите на цивилизацията започваха да се разпадат.

Монца знаеше, че наблюдават веселата й дружина, докато яздеха бавно по улиците. Боязливи очи, подозрителни очи и от онези, които опитваха да преценят дали си струва да ги ограбят. Държеше юздите с дясната ръка, въпреки всички болки, за да може лявата да стои на дръжката на меча. Единственият закон във Визерин беше на върха на острието. А врагът дори още не беше пристигнал.

„Виждал съм ада, това е голям град под обсада“, пишеше Столикус.

Пътят минаваше под мраморна арка, от която се стичаше вода. На стената беше нарисувана картина. Великият херцог Салиер, изобразен като едър, а не ужасно дебел. Беше вдигнал ръка в благословия, а бащинската му усмивка излъчваше светлина. Под него бяха представени гражданите на Визерин, от най-богатия до последния бедняк: наслаждаваха се смирено на облагите от доброто управление. Хляб, вино, богатство. Под тях, около ръба на арката, беше изписано „милосърдие“, „справедливост“, „кураж“, със златни букви с човешки ръст. Някой радетел за истината беше успял да се покатери и да надраска с червено „алчност“, „мъчения“, „страхливост“.

— Арогантното тлъсто копеле Салиер. — Витари се усмихна. Рижавата й коса беше потъмняла от дъжда. — Мисля, че повече няма да се изтъква, а?