Отмъщението на Монца

Коска се намръщи и излезе на покрива на кулата. Дори слънцето беше решило да го тормози, но пък си го заслужаваше. Визерин се ширеше наоколо. Къщи от тухли и дърво, мраморни вили, зелените корони на дърветата, очертаващи улици и паркове. Прозорците блестяха, а стъклените статуи на покривите на богаташките къщи сияеха като скъпоценни камъни. Наоколо имаше и други кули. Десетки, някои доста по-високи от тази, на която стоеше. Всички хвърляха дълги сенки над града.

На юг лежеше синьо-сивото море. Виждаха се пушеците от прочутите стъклолеярни на близкия остров. На изток река Визер беше като тъмна змия, виеща се между сградите. Четири моста свързваха двете половини на града. По средата се намираше островът с двореца на Великия херцог Салиер. Коска беше прекарал множество приятни вечери като негов почетен гост. Когато все още го обичаха, възхищаваха му се и се бояха от името му. Толкова отдавна, сякаш в друг живот.

Монца стоеше неподвижно до парапета. Острието на меча й и кльощавата й ръка правеха идеална линия от рамото до върха. Стоманата блестеше, рубинът на пръстена сияеше в червено, а кожата й лъщеше от пот. Ризата беше полепнала по тялото й. Монца отпусна оръжието, а Коска се приближи и отпи яка глътка от каната.

— Чудех се кога ще се върнеш към пиенето.

— Уви, това е само вода. Не видя ли как се заклех да не пипна повече вино?

Тя изсумтя.

— Чувала съм го и преди, без резултат.

— В момента се променям, бавно и мъчително.

— И това съм го чувала, с още по-малък успех.

Коска въздъхна.

— Какво трябва да направи човек, че да го приемат на сериозно?

— Да удържи на думата си поне веднъж?

— Крехкото ми сърце, разбивано безброй пъти! Може ли да понесе такъв тормоз? — Той изхъмка и смени темата. — Нали знаеш, че съм роден във Визерин? Недалеч оттук. Имах щастливо детство и буйна младост, изпълнена с грозни инциденти. Включително този, заради който се наложи да напусна града и да си потърся късмета като наемник.

— Целият ти живот е белязан от грозни инциденти.

— Вярно. — Имаше съвсем малко приятни спомени. И повечето от тях, осъзна Коска, докато гледаше Монца, бяха свързани с нея. Повечето добри моменти в живота му, както и най-лошият. Той си пое дъх, заслони очи с длан и погледна на запад, към полето отвъд градските стени. — Нашите приятели от Талинс не са ли се появили?

— Скоро. Генерал Ганмарк не е от закъсняващите. — Тя се намръщи. — Няма ли да кажеш, че ме предупреди?

— За кое?

— За Орсо.

— Знаеш на какво съм те учил.

— Никога не вярвай на собствения си работодател. — Урок, който беше научил на скъпа цена от херцогиня Сефелин от Осприя. — А сега аз ти плащам заплатата.

Коска се усмихна насила, въпреки че разранените устни го боляха.

— Но сме достатъчно подозрителни един към друг.

— Разбира се. Не бих ти се доверила дори да изхвърлиш нощното ми гърне.

— Жалко. Сигурен съм, че лайната ти миришат на рози. — Той се облегна на парапета и примижа към слънцето. — Помниш ли как се дуелирахме сутрин? Преди да станеш твърде добра.

— Преди да се пропиеш съвсем.

— Е, след това определено не можех. Има си граница колко да се излага човек преди закуска. Калвес ли носиш?

Тя вдигна меча и слънчевите лъчи пробягаха по острието.

— Поръчах го за Бена.

— За Бена ли? Че за какво? Да го ползва като шиш, за да пече ябълки на огъня ли?

— Дори и това не направи.

— И аз имах такъв. Много добро оръжие. Загубих го на карти. Искаш ли? — Той й протегна каната.

Тя вдигна ръка.

— Може…

— Ха! — Коска плисна водата в лицето й и тя залитна назад. Наемникът извади меча си и замахна още преди каната да падне и да се счупи. Монца успя да парира първия удар, приклекна отчаяно под втория, залитна, падна и се претърколи настрани. Острието на Коска удари на мястото, където бе паднала преди миг. Тя приклекна и вдигна оръжието си.

— Отпуснала си се, Муркато. — Той се засмя и застана в центъра на покрива. — Преди десет години нямаше да се вържеш на водата в лицето.

— Аз и сега не се вързах, глупако. — Тя обърса капките с ръкавицата си, без да откъсва очи от неговите. — Имаш ли още някой номер, или уменията ти стигат само до водата в лицето?

Ако трябваше да е честен, не разполагаше с кой знае какво.

— Защо не проверим?

Тя скочи напред и остриетата се срещнаха с трясък. Имаше дълъг белег на голото рамо и друг на ръката, който изчезваше в ръкавицата.

Коска махна с меча си.

— Биеш се с лявата ръка, а? Надявам се, не от съжаление към стареца.

— Съжаление ли? Не ме ли познаваш достатъчно? — Той успя да отбие първото мушкане, но второто дойде толкова бързо, че едва се измъкна. Острието раздра ризата му, преди да го отбие.

Той вдигна вежда.

— Добре, че съм поотслабнал.

— Може да отслабнеш и повече, ако ме питаш. — Тя тръгна да го заобикаля.

— Искаш да застанеш с гръб към слънцето?

— Не трябваше да ме учиш на всички мръсни трикове. Не искаш ли да използваш лявата си ръка, за да се изравним?