Отмъщението на Монца

— Дружелюбен, прибери конете и каруцата. — Гадеше й се от гладните, безпомощни, отчаяни лица на фермерите. Ритна един счупен стол от пътя си и тръгна към стълбите. Краката й се бяха схванали от ездата. Морвийр я настигна на четвъртата площадка, Коска и Витари бяха зад него. Дей се тътреше отзад със сандък в ръце. Морвийр носеше запалена лампа — светлината й огряваше недоволното му лице.

— Тези селяни определено са заплаха — измърмори той. — Проблем, който лесно може да се реши. Дори няма нужда от Краля на отровите. Един хляб, наръсен с леопардово цвете, и няма да…

— Не.

Той примига.

— Ако възнамеряваш да ги оставиш на долния етаж, съм длъжен да изразя протест…

— Протестирай си. Да видим дали ми пука. Двамата с Дей може да вземете тази стая. — Той се обърна към тъмното и Монца измъкна лампата от ръцете му. — Коска, вие с Дружелюбния сте на втория етаж. Витари, ти явно ще спиш сама, отсреща.

— Да спя сама. — Витари подритна някаква паднала ламперия. — Историята на живота ми.

— Слизам до каруцата да донеса екипировката си в приюта за бездомни селяни на Касапина на Каприл. — Морвийр поклати глава с отвращение и тръгна по стълбите.

Монца изчака, докато стъпките му заглъхнаха. На площадката стана тихо, долиташе единствено гласът на Коска, който дърдореше на Дружелюбния на долния етаж. Монца влезе в стаята на Дей и тихо затвори вратата.

— Трябва да поговорим.

Момичето беше отворило сандъка и тъкмо вадеше парче хляб.

— За какво?

— За същото, за което говорехме в Уестпорт. За твоя работодател.

— Играе ти по нервите ли?

— Не ми казвай, че не дразни и теб.

— Всеки ден през последните три години.

— Предполагам, че не е лесно да се работи за него. — Монца пристъпи напред, гледаше я в очите. — Рано или късно чиракът трябва да излезе от сянката на учителя си, ако иска сам да стане майстор.

— Затова ли предаде Коска?

Монца за момент се сепна. После каза:

— Горе-долу. Понякога трябва да рискуваш. Да сграбчиш възможността. Но ти имаш много по-добри причини, отколкото имах аз. — Каза го така, сякаш беше очевидно.

Беше ред на Дей да се сепне.

— Какви причини?

Монца се престори на изненадана.

— Ами… рано или късно Морвийр ще ме предаде и ще отиде при Орсо. — Не беше сигурна, разбира се, но беше крайно време да се защити от тази възможност.

— Така ли? — Дей вече не се усмихваше.

— Не му харесва как командвам.

— Кой казва, че на мен ми харесва как командваш?

— Не разбираш ли? Ако отиде при Орсо, ще му трябва изкупителна жертва. За Арио.

Дей започна да схваща.

— Не. Той има нужда от мен.

— Откога си с него? Три години? Оправял се е и преди теб, нали? Колко помощници мислиш, че е имал? Виждала ли си някой от тях?

Дей отвори уста, примигна и не каза нищо.

— Може да не направи нищо и да си останем щастливо семейство. Повечето отровители са свестни, като ги опознаеш. — Монца се наведе и зашепна: — Но като ти каже, че отива при Орсо, не казвай, че не съм те предупредила.

Остави Дей да се мръщи на хляба и излезе. Беше посяла семето и трябваше да изчака да види какво ще поникне. Тръгна към стаята на последния етаж. Дъждът леко барабанеше отгоре.

Стаята, в която беше изкарала един щастлив месец с Бена насред тревожните години. Далеч от войните. В смях и приказки. Наблюдаваха света от големите прозорци. Преструваха се какъв би бил животът им, ако бяха забогатели по друг начин, а не с наемничество. Откри, че въпреки всичко се усмихва. Малката стъклена фигурка блестеше в нишата над вратата. Техният домашен дух. Спомняше си усмивката на Бена, докато се протягаше да го постави. „За да те пази, докато спиш, така както ти винаги пазиш мен“.

Усмивката й се стопи и тя отвори единия капак на прозореца. Дъждът беше обвил града в сива пелена. Далечна светкавица освети мокрите покриви долу и кулите, които се извисяваха в мрака. След миг се чу и приглушеният грохот на гръмотевицата.

— Аз къде ще спя? — Тръпката стоеше на вратата с одеяло на рамо.

— Ти? — Монца погледна стъклената статуя, после пак лицето му. Едно време беше с високи стандарти, но пък тогава си имаше Бена, две здрави ръце и цяла армия. Сега разполагаше само с шестима добре платени негодници, здрав меч и пари. Генералът трябва да се държи на дистанция от войниците. Издирваната жена трябва да се пази от всички. Но Монца вече не беше генерал. Бена беше мъртъв и тя имаше нужда от нещо. Човек може да страда заради нещастията или да се стегне и да се оправи с наличното, колкото и да е скапано. Тя затвори капака, седна намръщено на леглото и остави лампата на пода.

— Ти си тук, при мен.

Веждите му се вдигнаха.

— Така ли?

— Точно така, оптимисте. Това е щастливата ти вечер. — Леглото изскърца, когато се подпря на лакът и протегна един крак към него. — Сега затвори вратата и ми помогни да си смъкна шибаните ботуши.

Плъхове в чувал