Отмъщението на Монца

Монца само изсумтя. Гледаше кокалестото лице на Витари и си мислеше доколко може да й се довери. Може да бяха посред война, но вероятно най-големите заплахи щяха да дойдат отвътре. Витари? Участваше заради парите. Рискована мотивация, защото винаги можеше да се намери някой мръсник с по-дълбоки джобове. Коска? Как да се довериш на коварен пияница, когото сам си предал? Дружелюбния? Кой го знаеше въобще за какво си мисли? Но всички бяха близки като семейство, освен Морвийр. Погледна крадешком през рамо и го видя да се мръщи на капрата на каруцата. Той беше отрова и щеше да я премаже като кърлеж в момента, в който решеше, че има изгода. Отнасяше се подозрително към решението й да дойдат във Визерин, но тя не искаше да споделя основните причини. Че Орсо вече е получил писмото на Айдър. Че предлага кралска награда от парите на „Валинт и Балк“ за смъртта й. Че половината убийци от Кръга на света кръстосват Стирия, за да вземат главата й. Заедно с главите на помагачите й, разбира се.

Вероятно щяха да са в по-голяма безопасност в битката, отколкото извън нея.

Тръпката беше единственият, на когото можеше да се довери донякъде. Той яздеше прегърбен зад нея, едър и мълчалив. Дърдоренето му беше изнервящо в Уестпорт, но трябваше да признае, че сега й липсваше. Беше й спасил живота в мъглите на Сипани. Животът на Монца вече не струваше много, но спасяването му извисяваше човек в очите й.

— Много си тих напоследък.

Почти не виждаше лицето му в мрака. Само намръщеното изражение, сенките под очите и хлътналите бузи.

— Просто нямам какво да кажа.

— Преди това не те спираше.

— Взех да виждам нещата по различен начин.

— Така ли?

— Мислиш, че е лесно, но на мен ми коства усилия да запазя надежда. Усилия, които не се оправдават.

— Мислех, че това да си по-добър е награда само по себе си.

— Май не е достатъчна за толкова тежка работа. Ако не си забелязала, сме в центъра на война.

— Повярвай, знам добре как изглежда войната. Изкарала съм във война по-голямата част от живота си.

— Колко странно. И аз. Доколкото съм виждал, а то не е малко, войната не е място, където да се държиш добре. Мисля да пробвам твоите начини.

— Избери си бог и му благодари! Добре дошъл в истинския свят! — Не беше сигурна дали не усети леко разочарование, въпреки усмивката. Монца може и да се беше отказала да стане почтен човек отдавна, но някак й харесваше идеята да има такъв до нея. Дръпна юздите и задържа коня, каруцата спря зад нея.

— Стигнахме.

Мястото, което бяха закупили с Бена, беше старо. Отпреди градът да построи хубави стени, когато богатите са се защитавали със собствени средства. Пететажна каменна кула с конюшня отстрани. На първия етаж имаше тесни прозорчета, а на върха — бойници. Извисяваше се мрачно към черното небе. Различен звяр от ниските тухлени и дървени постройки наоколо. Тя извади ключа, погледна вратата и се намръщи. Беше открехната и от процепа се процеждаше светлина. Монца вдигна пръст към устните си и я посочи.

Тръпката вдигна крак и я изрита. Дървото изпращя, защото беше затиснато с нещо от другата страна. Монца се втурна вътре с ръка на дръжката на меча. В кухнята нямаше мебели и беше пълно с хора. Мръсни и уморени, изненадани и стреснати, всички се обърнаха към нея на трепкащата светлина от единствената свещ. Най-близкият, набит мъж с превързана ръка, сграбчи една тояга и изкрещя:

— Махай се!

Друг, с мръсни фермерски дрехи, тръгна напред, държеше брадва.

Тръпката пристъпи покрай Монца и мина приведен през прага. Огромната му сянка пробяга по стената. Беше извадил тежкия си меч и острието проблясваше до крака му.

— Вие се махайте.

Фермерът спря и се взря ужасено в блестящия метал.

— Кои сте вие, по дяволите?

— Аз ли? — извика Монца. — Това е моята къща, негоднико!

— Единайсет са — каза Дружелюбния и застана от другата й страна.

Освен двамата мъже имаше две възрастни жени и един приведен старец с треперещи ръце. Имаше жена на годините на Монца с бебе в ръце и две момиченца със стреснати очи, може би близначки. До огнището стоеше момиче на около шестнайсет. Беше вдигнало ножа, с който кормеше риба, а с другата ръка избутваше десетинагодишно момче зад себе си.

Просто момиче, което искаше да защити малкия си брат.

— Прибери меча — каза Монца.

— А?

— Няма да убиваме никого.

Тръпката повдигна вежда.

— Кой сега е оптимист?

— За щастие, имам голяма къща. — Онзи с превързаната ръка изглеждаше като глава на фамилията, затова тя се обърна към него. — Има място за всички ни.

Той свали тоягата.

— Ние сме фермери от долината. Просто търсехме подслон. Не сме откраднали нищо. Всичко си беше така, като дойдохме. Няма да ви пречим…

— По-добре недейте. Това ли сте всички?

— Казвам се Фърли. Това е жена ми…

— Не ви искам имената. Ще стоите тук и няма да ни се пречкате. Ние ще сме горе в кулата. Няма да се качвате, разбираш ли? Така никой няма да пострада.

Той кимна. Страхът му започна да се смесва с облекчение.

— Разбирам.