Отмъщението на Монца

— Пет пъти съм бил под обсада и винаги съм се наслаждавал. Това е чудесен начин да ограничиш възможностите. Да освободиш духа. — Коска си пое дъх през носа и издиша. — Когато животът е клетка, няма нищо по-освобождаващо от пленничеството.

Безнадеждна задача

Пожар.

Нощният Визерин се беше превърнал в свят на пламъци и сенки. Безкраен лабиринт от разрушени стени, рухнали покриви и стърчащи греди. Кошмар от несекващи писъци и призрачни фигури в мрака. Сградите се извисяваха като празни коруби, със зеещи изтърбушени врати и прозорци. Овъглени греди, обвити от пламъци. Бели искри, летящи към черното небе и превръщащи се в дъжд от сажди. В града вече имаше други кули — от пушек, проблясващи от огньовете, които ги бяха издигнали, и замъгляващи звездите.

— Колко събрахме предния път? — Очите на Коска изглеждаха жълти заради огньовете от другата страна на площада. — Три, нали?

— Три — изхриптя Дружелюбния. Бяха на безопасно място в стаята му: две брони на войници, едната с дупка от стрела, и униформата на млад лейтенант, затиснат от паднал комин. Лош късмет, но пък в крайна сметка неговата страна бомбардираше навсякъде.

Бяха разположили катапулти пред стените. Пет от западната страна на реката и три от източната. Двайсет и двата кораба в пристанището също имаха катапулти. Дружелюбния ги гледа до зазоряване през първата нощ. Бяха изстреляли сто и осемнайсет горящи снаряда и бяха подпалили пожари в целия град. Пожарите се местеха, разделяха се и се сливаха един с друг, така че не можеше да ги преброи. Цифрите бяха изоставили Дружелюбния и той беше самотен и уплашен. Само за шест дни, три вечери по две, миролюбивият Визерин се бе превърнал в това.

Единствената незасегната част от града беше островът с двореца на херцог Салиер. Муркато беше казала, че там има картини и други хубави неща, които Ганмарк, водачът на армията на Орсо, човекът, когото трябваше да убият, искал да спаси. Той изгаряше безброй къщи с хората в тях и заповядваше убийства ден и нощ, но мъртвите рисунки трябваше да бъдат защитени. Според Дружелюбния такъв човек трябваше да бъде затворен в Убежището, за да може светът да е по-безопасен. Вместо това му се възхищаваха и подчиняваха и светът гореше. Всичко му се струваше грешно и завъртяно на обратно. Но пък Дружелюбния не знаеше кое е правилно, поне така му бяха казали съдиите.

— Готов ли си?

— Да — излъга Дружелюбния.

Коска се усмихна лудешки.

— Тогава към пробива, приятелю! — И затича по улицата. Едната му ръка стискаше дръжката на меча, а другата притискаше шапката към главата му. Дружелюбния преглътна и го последва. Устните му се движеха безшумно, докато броеше стъпките си. Трябваше да брои нещо друго от възможните начини да умре.

В западния край на града беше по-зле. Пожарите се извисяваха с пращене и пукане, високи дяволи, хапещи нощта. Караха очите на Дружелюбния да сълзят. А може би плачеше заради цялата разруха. Ако искаш нещо, защо го изгаряш? А ако не го искаш, защо се опитваш да го отнемеш от другите с бой? В Убежището също умираха хора. През цялото време. Но не по този начин. Там имаше твърде малко неща, за да бъдат унищожавани. Всяко нещо беше ценно.

— Гадният гуркулски огън! — Коска изпсува поредния избухнал пожар. — Преди десет години никой не мислеше да го ползва като оръжие. След това изпепелиха Дагоска с него, а после отвориха дупка в стените на Агрионт. Сега щом почне обсада и всички се надпреварват да взривяват. И по мое време обичахме да подпалим няколко сгради, за начало, но нищо от такъв калибър. Едно време войната беше за печелене на пари. Известна съпътстваща мизерия беше приемлив страничен ефект. Сега всичко е въпрос на унищожение, колкото повече, толкова по-добре. Наука, приятелю, наука. А уж трябваше да направи живота ни по-лесен.

Наоколо маршируваха мърляви войници. Броните им блестяха в оранжево от пожарите. Покрити със сажди цивилни си подаваха ведра с вода по верига, а отчаяните им лица бяха осветени от пламъците. Сърдити призраци, черни фигури в потрепващата нощ. На разбитата стена зад тях имаше рисунка. Херцог Салиер в броня, сочещ пътя към победата. Дружелюбния предполагаше, че херцогът носи флаг, но горната част на стената беше паднала заедно с нарисуваната ръка. Играещите пламъци караха устата на лицето да помръдва, а нарисуваните войници сякаш се готвеха да защитят пробива.

Като беше млад, един старец в дванайсета килия разправяше истории от миналото. Истории за отдавна отминало време, когато този и долният свят били едно цяло и дяволите обикаляли по земята. Затворниците се смееха на стареца и Дружелюбния правеше същото, защото в Убежището не беше разумно да се отличаваш. Но после, когато другите се махнаха, се бе върнал при стареца, за да го пита преди колко години Еюз е затворил портите и е прогонил дяволите. Човекът не знаеше точната цифра. Сега сякаш долният свят беше разбил печатите и се вихреше в хаоса на Визерин.