Отмъщението на Монца

— И да се откажа от предимството? Мислех, че ме познаваш по-добре! — Той финтира надясно и отскочи наляво, а Монца замахна в нищото. Беше бърза, но не чак толкова, колкото с десницата. Препъна я, когато залитна покрай него, и я поряза леко по рамото — направи кръст със стария белег.

Тя се намръщи към раната, от която избиваше капка кръв.

— Дърто копеле.

— Нещо дребно, за да ме запомниш. — Той завъртя меча си и замахна силно. Монца се хвърли напред и остриетата отново се сблъскаха с трясък. Замахване, замахване, мушкане и париране. Малко тромаво, все едно шиеше с ръкавици. Преди правеха демонстративни двубои, но времето се беше отнесло жестоко и с двамата.

— Един въпрос… — прошепна той, без да откъсва очи от нейните. — Защо ме предаде?

— Защото ми писна от тъпите ти шеги.

— Разбира се, заслужавах да бъда предаден. Всеки наемник завършва пронизан отпред или в гърба. Но от теб? — Той мушна напред, след което замахна и я принуди да отстъпи. — След всичко, на което те научих? Всичко, което ти дадох? Убежище и пари. Отнасях се с теб като с моя дъщеря!

— По-скоро ти бях майка. Напиваше се до осиране. Дължах ти много, но всичко си има граница. — Тя отстъпи встрани, търсеше пролука. Остриетата им бяха на не повече от един пръст. — Щях да те последвам в ада, но нямаше да повлека и брат ми.

— Защо? Там щеше да се чувства като вкъщи.

— Майната ти! — Монца финтира, смени ъгъла и го накара да отскочи с цялата грация на умряла жаба. Беше забравил колко трудоемко е дуелирането. Дробовете му вече се задъхваха, а рамото, ръката и пръстите започваха да изтръпват. — Ако не бях аз, щеше да е някой от другите капитани. Сесария! Виктус! Андич! — Придружаваше всяко омразно име с удар по меча му. — Всички нямаха търпение да се отърват от тебе при Афиери!

— Нека не споменаваме това проклето място! — Той парира следващия удар и премина в контраатака, с нещо, наподобяващо предишната му пъргавина, принуди я да отстъпи към ъгъла на покрива. Трябваше да приключи, преди да умре от изтощение. Хвърли се напред и отби меча й със своя. Натисна я към парапета, предпазителите на оръжията изтракаха. Лицата им бяха едно до друго и зад главата й виждаше улицата долу. Усещаше учестеното й дишане на бузата си. За миг се поколеба дали да я целуне, или да я хвърли от бойниците. В крайна сметка не можа да реши и не направи нито едното.

— Беше по-добра с дясната ръка.

— И ти беше по-добър преди десет години. — Тя се измъкна от хватката и го ръгна в окото с кутрето си.

— Аааа! — изпищя той и притисна ръка към лицето си. Коляното й се стовари в чатала му и изпрати пробождаща болка, чак до гърлото. — Оооох… — Коска се преви и мечът се изплъзна от изтръпналите му пръсти.

Монца одра бузата му с върха на меча си.

— Ето нещо, с което да ме запомниш.

— Ах! — Той бавно се отпусна на колене. — Няма място като дома…

Въпреки изгарящата болка чу ръкопляскане от стълбището.

— Витари — изстена той, докато жената излизаше на слънце. — Защо… винаги ме намираш… в най-неудобната поза?

— Защото изпитвам наслада.

— Вие, кучки, нямате представа… какъв късмет имате… че няма да усетите никога болката от удар в топките.

— Що не пробваш да родиш дете.

— Очарователно предложение… Ако не бях контузен точно на това място, бих се замислил над предложението ти.

Както обикновено, остроумието му остана незабелязано. Вниманието на Монца и Витари беше привлечено към бойниците. Коска се надигна с мъка. Дълга колона конници се изкачваше по хребета на запад от града. Копитата на конете вдигаха кафеникави облаци прах.

— Вече са тук — каза Витари. Отнякъде зазвуча камбана, последваха я още.

— И там — обади се Монца. Появи се втора колона. И пушек, зад хълмовете на север.

Коска гледаше, докато слънцето се издигаше и вероятно изгаряше плешивото му теме, как силите на херцог Орсо се разгръщат около града. Отрядите заемаха позиции извън обсега на защитниците. Едно солидно поделение пресече реката и дозатегна обръча. Конниците прикриваха пехотата, докато заеме позиции, след което се оттеглиха, за да се върнат към обичайното плячкосване на всичко неприбрано.

Започнаха да се вдигат шатри, появиха се и каруците на обоза. Защитниците по стените можеха само да гледат как силите на Талинс се окопават методично, като добре смазани колелца на часовник. Това не беше в стила на Коска дори когато бе трезвен. По-скоро инженерство, а не войниклък, но нямаше как да не се възхити на дисциплината.

Той разпери широко ръце.

— Добре дошли на обсадата на Визерин!

Останалите също се бяха качили на покрива, за да видят как Ганмарк обкръжава града. Монца беше сложила лявата си ръка на кръста, а дясната на дръжката на меча. Косата й се вееше около намръщеното лице. Тръпката стоеше от другата страна на Коска и гледаше изпод вежди. Дружелюбния беше седнал до вратата на стълбището и хвърляше заровете си. Дей и Витари си говореха тихо близо до парапета. Морвийр беше по-кисел от обикновено, ако това изобщо бе възможно.