Пешките падат първи

Дмитрий не лъжеше. Той наистина умееше да прави всичко това, и то добре. Имаше зад гърба си доста ремонтирани апартаменти, чиито стопанки бяха самотни жени „малко над четирийсет“. Платонов умееше да бъде благодарен и не понасяше използвачеството.

2.

Дмитрий се обърна на другата страна и походното легло страдалчески изскърца под силното му тяло. Кира му бе постлала в кухнята, след като той й бе заявил:

— Луд съм по тебе, но това не означава, че ще се държа като грубо животно. Просто запомни: много искам да бъда в едно легло с теб, но ще го направя само когато ти самата го поискаш — нито минута по-рано. Не желая да те поставям в трудно положение, затова повече няма да се връщам към този въпрос. Ако в един момент го поискаш, ще ми кажеш. Нали?

На жената не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Платонов беше повтарял тази фраза много пъти в живота си и тя обикновено действаше така, както на него му бе нужно. Жената се чувстваше привлекателна и желана, което беше важно, за да се поддържа доброто й отношение спрямо Дима, но същевременно обикновено й беше трудно да направи първата крачка. Поканата за леглото се отлагаше, което бе добре дошло. Ако това бе необходимо, Платонов би могъл да демонстрира сексуалните си качества пред всяка жена, независимо от възрастта и външността й — той нямаше такива проблеми, но по възможност гледаше да го избягва. Най-важното бе да създаде атмосфера, да убеди временната си помощничка, че я желае, но търпеливо чака, създавайки при това съвсем незабележими, но абсолютно непреодолими препятствия пред нейните намерения да заяви своето желание. За целта той трябваше да играе ролята на целомъдрен романтик, за когото душата е по-важна от телесните наслади, и Платонов винаги успешно изиграваше тази роля. Разбира се, рано или късно му се налагаше да изпълни „мъжките“ си задължения по отношение на гостоприемната домакиня и тогава го правеше добре и не без удоволствие — изкуството се състоеше в отлагането на този момент колкото може по-близо до края на познанството.

Но тази вечер му се стори, че добре регулираният механизъм не сработва както трябва. Да, очите на Кира пламтяха, когато тя го гледаше, когато обгръщаше с поглед мускулестото му тяло, но в този огън той не забеляза познатата искрица. Тя явно беше силно развълнувана от неочаквания обрат в еднообразния си „библиотечен“ живот, но Дмитрий така и не долови зов на тялото, колкото и да напрягаше вътрешния си усет. Дори му се стори, че Кира въздъхна с облекчение, когато той изрази готовност да спи на походното легло в кухнята.

Намести се по-удобно и започна да се вслушва в долитащите откъм стаята шумове — по навик се опитваше да отгатне какво прави Кира. Ето, разтегателният диван изскърца, тропна вратичката на скрина — Кира застилаше леглото си. После леките стъпки се чуха в антрето, затвори се вратата на банята, чу се шумът на водата от душа. Платонов се опита да си представи голата жена в банята, успя, но не изпита мъжки интерес към нея. Водата спря, по фаянса на плочките едва чуто тропна пластмаса — Кира бе свалила пешкира от кукичката. Бурканче с крем звънна о стъклената полица. Дмитрий имаше чувството, че вижда всяко нейно движение, всеки жест. Скръцна райберът на вратата, Кира излезе от банята. Стъпките замряха почти веднага — явно се бе спряла в антрето. Платонов разбра, че тя иска да влезе в кухнята и не може да се реши. Най-сетне жената приближи до него, без да пали лампата.

— Дима — пошепна тя, — не си ли заспал още?

— Не — отговори той, без да снишава глас.

От опит знаеше, че ако една жена е решила да му каже, че е съгласна на близост, с нея трябва да се говори на висок глас, та атмосферата на интимност да се разруши веднага. Тъмнината и шепотът са най-добрите приятели на съблазънта и най-върлите врагове на целомъдрието.

Неочаквано Кира запали лампата, после приседна на табуретката.

— Искаш нещо да ме питаш ли? — сети се Дмитрий.

— Да. — Тя помълча, не знаеше как да започне. — Знаеш ли, това, което ми разказа… С една дума — звучи доста необичайно. Иска ми се да ти вярвам, но… но не мога. Извинявай, Дима. Не ти вярвам.

Той рязко се надигна и седна, спусна нозе на пода, покрит с линолеум.

— Да си отида ли? — попита хладно.

— В никакъв случай, изобщо нямах предвид това. Изпаднал си в беда — очевидно е, нямаш къде да пренощуваш. Аз ти предложих помощта си и нямам намерение да се отричам от думите си. Просто ми се струва, че ме излъга и нещастието ти се състои в нещо съвсем друго, а не в това, което ми разказа.

— Казах ти истината. Как мога да те убедя?

— Наистина ли работиш в Министерството на вътрешните работи?

— Наистина.

— Можеш ли да ми покажеш документите си?

— Ама разбира се — облекчено се разсмя Платонов. — Трябваше да го направя веднага. Извинявай. — Протегна ръка към окаченото на стола сако и извади от джоба му служебното си удостоверение. — Ето, заповядай.

Кира внимателно прочете всичко, което беше написано в удостоверението, и се усмихна.

— Значи си подполковник?

— Защо, не приличам ли на подполковник?