Пешките падат първи

— Трудно беше. — Вдовицата слабо се усмихна. — Апартаментът е малък, нали виждате, а кучетата са големи. Разбира се, че беше трудно. Но някак се научихме да не обръщаме внимание на неудобствата. Вярно — кал, козина, постелки, паници… Разбира се, в началото се опитвахме да поддържаме чистотата и реда на предишното ниво, а после се примирихме. Каквото е, такова. Но пък колко радост ни доставят — нямате представа! Ами че те са като хора, всеки си има свой характер, свои особености. Единият има алергия към свинско, другият не може да понася апарата за кръвно налягане. Страхуваше се от него, представяте ли си? Щом Юрий Ефимович извадеше апарата, Фред, когато беше мъничък, се втурваше при мен и започваше да скимти. Какво ли страшно виждаше в този апарат? Сега, когато порасна, вече не бяга, пази достойнството си, но въпреки това очите го издават, че не обича този апарат. Седи, гледа Юрий Ефимович, а по муцуната му изписана мъка и тревога. Абе какво да ви обяснявам! Те са членове на нашето семейство, винаги сме ги обичали като собствени деца.

— Юрий Ефимович сигурно е бил добър и мек човек?

— Добър — да. По-добър човек не съм срещала в живота си. Обаче мек… — Клавдия Никифоровна погледна Коротков някак странно. — Не бих го нарекла мек.

— Защо? Неотстъпчив ли беше? Упорит, така ли?

— Трудно е да се обясни — поклати глава вдовицата. — Просто така го чувствах. Ако поискате да ви приведа пример, от който да личи, че не беше мек, сигурно няма да мога да го направя. Но вътрешното ми усещане винаги беше именно такова: добър, но корав.

— И все пак, Клавдия Никифоровна, защо? Това е важно за мен, разберете. Само ако познавам с подробности характера на мъжа ви, ще мога да си представя какво толкова може да е направил, че накрая е загинал. С какво и на кого може да е попречил, кой може да е поискал да му отмъсти, да си разчисти сметките с него. Моля ви, Клавдия Никифоровна, опитайте. Разбирам мъката ви, разбирам колко ви е тежко да говорите за мъжа си, но трябва да го направите. Ще ми помогнете ли?

4.

Лена Русанова гледаше слисано капитан Лесников и мълчеше. Защо този красив, строг милиционер я разпитва за Дима? С какво се е провинил той? Какво може да му се е случило?

— Лена, не бива да мълчите. Съпругата на Платонов ни каза, че през нощта в сряда срещу четвъртък Дмитрий не е нощувал в дома си. Вашият брат е сигурен, че е бил при вас. Вярно ли е?

— Какво толкова ви интересува? — рязко отвърна тя. — Дори да е бил при мен, какво ще промени това? Защо сте ме заразпитвали?

— Не сте права — меко отвърна Лесников. — В четвъртък сутринта Дмитрий е отишъл на работа, посред работния ден си е тръгнал, без да се обади на никого, и ние и досега не знаем къде е. Явно случило се е нещо важно, нещо, което го е накарало да напусне работното си място и сега да се укрива някъде. И това важно нещо може да се е случило или сутринта в четвъртък, или в сряда. И щом в сряда вечерта е бил при вас, може да ви е разказал нещо или поне да е споменал за някакво важно събитие.

— Нищо не ми е разказвал. Той изобщо никога не ми разказваше за работата си. Сякаш не знаете! — презрително подвикна тя. — И брат ми е същият — излишна дума не може да се чуе от него.

— А за какво обикновено си говорехте с Дмитрий?

— Не е ваша работа! — ядно тръсна Лена. — Не и за работата му във всеки случай.

— Кажете ми — внезапно смени посоката на разговора Лесников, — Дмитрий много ли четеше?

— Дали четеше? — повтори въпроса тя, като дори се позапъна. — Какъв странен въпрос.

— И все пак?

— Ами… струва ми се, че не. Той няма много време за книги.

— Откъде знаете? Питали ли сте го за това?

— Не, защо — и така си личеше.

— По какво си личеше?

— Ами например започнех ли да му разказвам за някой нашумял роман или повест, виждах по реакцията му, че за пръв път чува за това.

— А вас това не ви ли дразнеше? Извинете, Лена, но вие учите в консерваторията, човек на изкуството сте, вероятно имате високи изисквания към общата култура на един човек, а Дмитрий, изглежда, не е отговарял твърде на тези изисквания. Примирявахте ли се с това?

— Говорите глупости! — каза тя ядосано и малко високомерно. — Ценността на един човек не се състои в броя на книгите, които е прочел, а в отношението му към другите хора. Да, Дима не знае кой е Губерман, не е гледал нито една пиеса на Тенеси Уйлямс и никога не е слушал музиката на Губайдулина, но винаги се е отнасял с уважение към хората и никога не ги е унижавал. Той изобщо почти никога не е казвал нещо лошо за когото и да било.

— Имахте ли общи приятели? — с невинен тон се заинтересува Лесников.

Момичето се държи нахакано, но не защото е такова по природа, а от стъписване и уплаха, тъй че на него няма да му струва големи усилия да я накара да каже всичко, което той иска да чуе. Трябва само да направи така, че тя да не почувства как я подвежда.

— Не. — Лена помълча малко, вперила поглед някъде в пода. — Никъде не ходехме заедно, беше ни достатъчно да сме само двамата, никой не ни трябваше — добави внезапно.