Пешките падат първи

— Никога не бях виждала истински подполковник от МВР. Само на кино. Нали не ми се сърдиш?

— Моля ти се, всичко е наред. Би било странно, ако беше повярвала само на думите ми, особено като се има предвид, че се познаваме едва от няколко часа.

В кафявите й очи Дмитрий отново улови отблясъци от онзи огън, който ги правеше да приличат на изгарящо-горещ течен шоколад.

— Да те събудя ли утре или сам се събуждаш? — попита тя, сякаш нищо не се бе случило.

— Аз ще се събудя сам — веднага щом ти станеш. Имам лек сън.

— Лека нощ тогава. Да не ти е студено? Искаш ли да ти донеса още едно одеяло?

— Благодаря, няма нужда. Много ми е добре тук, наистина. Благодаря ти.

Кира угаси лампата и се прибра в стаята си. Дмитрий чу как тя запали аплика над дивана и легна. Това беше, помисли си той, временното убежище е намерено, сега трябва да помисля какво да правя с това обвинение в убийство и във вземане на подкуп.

3.

Вдовицата на Юрий Ефимович Тарасов с всички сили се стараеше да се владее. Отново и отново отговаряше на въпросите на Юра Коротков за покойния й съпруг, подробно описваше всички стъпала в служебната му кариера, разказваше за неговите колеги, другари и приятели, за характера и увлеченията му.

— Кажете, Клавдия Никифоровна, никога ли не сте имали чувството, че в живота на Юрий Ефимович съществува някаква страна, до която той не ви дава достъп?

— Вече ви казах — не е имало такова нещо. Живяхме заедно повече от трийсет години, нали разбирате…

Очите й се напълниха със сълзи, но тя успя да се въздържи и да не се разплаче.

— Някога да сте имали усещането, че Юрий Ефимович се страхува от нещо? От някакво събитие или може би от някакъв човек?

— Страхуваше се от инсулт. Страхуваше се да не се парализира. Разбирате ли, имаше високо кръвно и много се страхуваше… Пазеше диета… Разбирам, вие питате за други страхове.

— А защо имате три кучета? — внезапно попита Коротков. — Апартаментчето ви е малко, сигурно ви е тясно.

— О, това ли… — Клавдия Никифоровна се разрида.

На Коротков му стана неудобно, но трябваше да зададе този въпрос. Анастасия му беше казала непременно да попита за какво са му били на Тарасов три кучета, и то служебни, а не декоративни. Какво се бе захванала Каменская с тези кучета — никак не му беше ясно, но щом го бе помолила, той трябваше непременно да го направи. Юра често повтаряше, че „главата на Аска е някак странно подредена“, затова се отнасяше сериозно към молбите и поръченията й, дори да не разбираше техния смисъл и цел.

— Отначало имахме само Наркис, той е най-големият, вече е на осем години. Медалист, елитно куче. Още от тригодишен го вземат за планирани оплождания. Когато беше на пет, отидохме на вилата, а там нали знаете как става — любов и тем подобни… С една дума — съседите ни по вила имаха женска овчарка, с добро потекло, нищо лошо не мога да кажа, та когато Наркис стана татко, стопанинът на Елза ни донесе две кученца. Оплождането не беше планово, от клуба не пожелаха да вземат кученцата — къде да ги дяваме? Съседът си остави половината, даде на нас другата половина — продайте ги, ако искате. Юрий Ефимович взе мъничетата и ги занесе на Птичи пазар. А там при него дошла някаква компания кавказци с момиче — всичките пияни. Госпожицата видяла едното кученце и започнала да настоява — купете ми го, и то веднага. Един от мъжете подал пари, много, дори не попитал за цената, просто извадил пачка хилядарки и се опитал да ги даде на Юрий Ефимович. И представете си, Юра не могъл да даде кученцето. Само като си помислил, че това е моментна прищявка на тази пияна госпожица, а след десет минути мъничкият ще й се изпишка на палтото и тя ще го захвърли насред улицата, ще го остави безпомощен да замръзва и да умира, сърцето не му дало да го стори. Не приел парите и веднага си тръгнал от пазара. Спомням си, че когато се прибра, просто не беше на себе си. Клава, рече, прости ми, голям глупак съм, не мога да продавам кучета, сърцето ми се къса — та това са живи същества, а аз трябва да ги дам кой знае в какви ръце. Отиде на пазара и следващата неделя и пак се върна с кученцата. Не могъл. А след две седмици вече аз му казах да не ги продава — бяхме свикнали с тях, все едно с деца. И знаете ли кое е странно? Наркис сякаш чувстваше, че искаме да продадем децата му. И двата пъти, когато Юрий Ефимович тръгваше за Птичи пазар, Наркис виеше като по покойник, стоеше пред вратата, пъхаше се в краката му, пречеше му да излезе. Хем не е майка, но явно пак усещаше нещо.

— Сигурно ви е било трудно и с трите кучета? — съчувствено попита Коротков. Аска му бе наредила непременно да разбере дали покойният е бил страстен привърженик на чистотата и реда, тъй че темата за трите кучета му позволяваше плавно да премине към интересуващия го въпрос. — Косми, кал, специално готвене…