Петдесет нюанса освободени

Крисчън откри за малко очите си, но изражението му остана затворено. Въздъхна и пак закри очи.

- Хайд е забъркан в саботажа над Чарли Танго. Полицията откри част от отпечатък, но само част, така че не успяха да разберат чий е. Но после ти го разпозна на камерата при сървъра. Има полицейско досие в Детройт, бил е арестуван там, така че отпечатъкът съвпадна с неговия. - Мозъкът ми се гънеше в неуспешни опити да асимилирам, че Джак е свалил Чарли Танго. Но Крисчън не спря дотук. - Тази сутрин намериха ван долу в гаража. Карал го е Хайд. Вчера е докарал някакви неща за оня, с когото пътувахме в асансьора, новия, дето се нанесе наскоро.

- Забравих му името.

- И аз. Но така е успял да влезе в сградата съвсем легитимно. Работел е за фирма за доставки.

- Е, и? Какво като са намерили ван?

Той не каза нищо.

- Кажи ми.

- Ченгетата намериха... разни неща... във вана. - Пак спря и ме стисна до себе си.

- Какви неща?

Той мълчеше. И точно когато отворих уста да настоявам да говори, продължи:

- Един матрак, транквилизатор за коне, достатъчен поне за десет животни, и бележка. - Едва говореше. Гласът му бе пълен с ужас, паника и отвращение.

- Бележка? - попитах със същата паника, ужас и отвращение.

- Бележка за мен.

- И какво пише в нея?

Крисчън поклати глава. Или не знаеше, или не искаше да ми каже, или нямаше сили да обсъжда съдържанието на бележката.

- Хайд е дошъл тук с цел да те отвлече - каза и тялото му се вцепени. И когато го каза, се сетих за залепващата лента. Потръпнах, но поне бях подготвена за това, вече знаех.

- Мамка му мръсна! - изругах.

- Да - каза той кратко.

Опитах се да си спомня Джак в офиса. Винаги ли е бил откачен? И как си е мислил, че ще му се размине? Всъщност всеки път ме побиваха тръпки от него... но чак пък толкова луд?

- Не разбирам защо. Няма никакво логично обяснение.

- Има. Полицията продължава да разследва. Уелч също. Но съм убеден, че отговорът е някъде в Детройт.

- Как така в Детройт? - Погледнах го объркана.

- Да, там има нещо.

- Не те разбирам.

Крисчън надигна глава, погледна ме и каза безизразно:

- Аз съм роден в Детройт, Ана.

12.

- Бях останала с впечатление, че си роден в Сиатъл - казах. Мислех трескаво. Какво общо имаше това с Джак?

Крисчън взе една възглавница и я подложи под главата си. Погледна ме някак уморено и поклати глава.

- Не. С Елиът сме осиновени в Детройт. Преместили сме се тук малко след моето осиновяване. Грейс е искала да живее на запад, далеч от урбанизираните претъпкани градове. Освен това е получила място в болницата „Нортуест“. Помня много малко от този период. Мия е осиновена тук.

- И Джак е от Детройт?

-Да.

- Как разбра?

- Проверих го, когато започна да работиш за него.

„Разбира се, че е направил проверка!“

- И за него ли имаш досие? Някакъв конкретен цвят на папката? - Засмях се.

Той едва прикри усмивката си

- Мисля, че е светлосиня. - Пръстите му все така разресваха косата ми. Беше успокояващо.

- И какво пише в това досие?

Той примигна, погали ме по бузата и попита:

- Наистина ли искаш да знаеш?

- Чак толкова ли е страшно?

- Е, виждал съм и по-страшни неща. - Той сви рамене.

О, не! Дали говореше за себе си? Образът на малкото мръснич-ко изплашено отчаяно дете изплува в съзнанието ми и не искаше да си иде. Увих тялото си около него, стиснах го по-близо до себе си, дръпнах чаршафа, завих го и сложих глава на гърдите му.

- Какво има? - попита той озадачено.

- Нищо.

- Не, не. Не става така, не може само ти да питаш и аз да отговарям. Тая игра се играе от двама. Какво има, Ана?

Погледнах го, за да преценя изражението му, сложих пак глава на гърдите му и реших да му кажа.

- Понякога си те представям като дете... преди Карик и Грейс да те вземат.

Той застина.

- Не говорех за себе си. Не искам ничие съчувствие, Ана, най-малко твоето. Тази част от живота ми е минало. Край.

- Не е съжаление! - прошепнах ужасена. - Това е тъга, жал, ужас, че някой може да причини такова нещо на едно дете. - Поех дълбоко въздух, усещах как стомахът ми се обръща, как сълзите пак замъгляват очите ми. - Но тази част от живота ти не е минало, Крисчън. Как може да го кажеш? Та ти живееш с миналото си. Всеки ден от настоящето ти си там. Сам ми каза - петдесетте нюанса. Помниш ли? - Думите ми излизаха почти беззвучни.

Той изсумтя недоволно, прокара ръка през косата си, но не каза нищо.

- Зная защо имаш нужда да ме контролираш и да ме пазиш.

- И след като знаеш, продължаваш да ме предизвикваш? -възкликна той, задавен от собствените си думи, а ръката му замръзна в косата ми.

Намръщих се. Нарочно ли го правех? Подсъзнанието ми си свали очилата, задъвка рамката им, свила устни, и замислено поклати глава. Не й обърнах внимание. Беше толкова объркано. Аз бях неговата жена, не подчинена, не бях някоя нова компания, която е закупил наскоро, не бях актив. Аз не бях онази курва и наркоманка майка му... Мамка му, догади ми се. И се сетих за думите на доктор Флин: „Просто продължавай да правиш това, което правиш и сега. Той те обича безумно... А това е добрата новина“.