Петдесет нюанса освободени

Това е. Аз просто правех това, което знаех, както умеех. Нали това бе харесал в мен? Нали в това момиче беше се влюбил?

„О, този мъж така ме обърква!“

- Доктор Флин ме посъветва да ти дам възможност да изпитваш съмнения. И мисля, че го правя. Не съм сигурна. Може би това е моят начин да те доведа в настоящето, в „сега“, далеч от миналото - прошепнах. - Не знам. Но най ми е трудно да преценя до каква степен си склонен да преиграваш.

Той промълви като на себе си:

- Тоя шибяняк Флин...

- Той ми каза да продължа да се държа с теб както съм се държала винаги.

- Така ли стана сега? - попита гой сухо.

„Добре. Нека кажа и другото“.

- Крисчън, мисля, че ти си обичал майка си. И не си успял да я спасиш. И не е било твоя работа да го правиш, не е било и твое задължение, не си бил способен на това. Но аз не съм майка ти.

- Не, моля те, недей... - Едва шепнеше.

- Не, изслушай ме, моля те! - Вдигнах глава и погледнах в огромните му, парализирани от ужас очи. Не дишаше. Сърцето ми се сгърчи. - Аз не съм майка ти. Аз съм много по-силна от нея. Имам теб, а и ти си толкова по-силен сега. И знам, че ме обичаш. И аз те обичам

Едва ли очакваше да чуе точно това.

- Обичаш ли ме все още? - попита тихо.

- Разбира се. И винаги ще те обичам. Независимо от всичко, което ми причиниш.

Дали това бе уверението, от което се нуждаеше? Той въздъхна, затвори очи, скри лицето си с една ръка, а с другата ме придърпа до себе си.

- Не се крий от мен. - Пресегнах се и махнах ръката от лицето му. - Цял живот си се крил. Не го прави, не и пред мен!

Той ме погледна недоверчиво и се смръщи.

- Крил съм се?

-Да.

Той изведнъж се размърда, обърна се настрани и ме сложи да легна до него. Нежно събра косата ми от лицето и я прибра зад ушите ми.

- Днес ме попита дали те мразя. Не разбрах защо изобщо зададе този въпрос. И сега... — Спря и ме изгледа все едно бях едно от чудесата на света.

- Мислиш, че те мразя? - Сега беше мой ред да се изненадам.

- Не! - Той поклати глава. - Вече не. - Изглеждаше облекчен.

- Но искам да знам... защо използва ключовата дума, Ана?

И всяка мисъл се изпари от главата ми. Какво да му кажа? Че ме е уплашил? Че не знаех дали изобщо ще спре? Че го бях молила, а той не спря? Че не исках да стане като онзи път, когато ме би с колана? Не бях сигурна, че нямаше да стане така! Преглътнах и казах:

- Защото беше толкова ядосан, далечен... и не знаех докъде можеш да стигнеш.

Той пак заключи очите си; лицето му не издаваше нищо

- Щеше ли да ми позволиш да свърша? - прошепнах и усетих как се изчервявам, но не отместих очи от неговите.

-Не - каза той след много време.

- Това е... жестоко.

Кокалчетата на пръстите му леко потъркваха бузата ми.

- Но ефективно. - Погледна ме така, сякаш искаше да надзърне в душата ми. Очите му потъмняха. И след много време, стори ми се вечност, добави: - Радвам се, че ме спря.

- Наистина ли? - Не разбирах.

Устните му се изкривиха в тъжна усмивка.

- Не искам да те наранявам. Увлякох се. - Наведе се и ме целуна. - Просто изключих. А това се случва доста често и с теб.

И незнайно защо и съвсем необяснимо за самата мен тези думи ме поласкаха и... се засмях. Защо думите му ме бяха направили толкова щастлива? Той се смееше с мен.

- Не разбирам защо се смеете, госпожо Грей!

- И аз не разбирам!

Бяхме топка от оплетена кожа и плът, деним и сатенени червени чаршафи. Погалих го по гърба и зарових пръсти в косата му. Той въздъхна и се отпусна в ръцете ми.

- Това означава, че мога да ти имам доверие, че ще ме спираш, когато стана такъв. Не искам никога да ти причинявам болка. - И добави: - Имам нужда от...

- От какво?

- Да контролирам, Ана. Така, както се нуждая от теб. Това е единственият начин, по който мога да... функционирам, да съществувам. Не мога да се откажа от това. Опитах. И все пак... с теб... - Поклати глава уморено.

Преглътнах. Това беше неговата дилема - необходимостта да контролира и нуждата му от мен. Не исках да повярвам, че едното напълно отрича другото.

- Имам нужда от теб - прошепнах и го притиснах по-силно до себе си. - Ще се опитам, Крисчън, наистина ще се опитам да бъда по-разумна и да се съобразявам.

- Искам да се нуждаеш от мен.

- Но аз се

нуждая от теб! - почти викнах. „Обичам го, нуждая се от него! Толкова много, болезнено силно!“

- Искам да се грижа за теб.

- Но ти го правиш. Непрекъснато. И така ми липсваше, когато замина.

- Така ли? - Беше наистина изненадан.

- Разбира се. Мразя да не си при мен.

Усетих усмивката му.

- Можеше ти да дойдеш с мен.

- Крисчън, нека не започваме този спор. Искам да работя.

Той въздъхна и аз пак прокарах пръсти през косата му.

- Обичам те, Ана!

- И аз те обичам, Крисчън! И винаги ще те обичам!

И всичко се успокои. Като след буря. Лежахме заслушани в ритъма на сърцата си и изтощена от всичко... заспах.

Стреснах се. Скочих в паника. Къде съм? Стаята с играчките? Светлините грееха меко, светлината се плъзгаше по кървавочервените стени. Крисчън проплака и разбрах, че това ме е събудило.

“Не! - изплака пак. Беше легнал до мен, с отметната глава, очите му бяха здраво стиснати, лицето му изкривено от болка.