Петдесет нюанса освободени

- Роднина ли ви е? - попита лекарят. Очите му бяха сини, почти с цвета на престилката. При други обстоятелства може би щеше да ми се стори привлекателен.

- Аз съм дъщеря му, Ана.

- Госпожице Стийл...

- Госпожа Грей - прекъсна го Крисчън.

- Извинете ме - каза лекарят и в този момент ми се прииска да сритам Крисчън по кокалчетата. - Аз съм доктор Кроу. Баща ви е стабилизиран, но състоянието му е критично.

Какво значеше това? Коленете ми се огънаха, разтрепериха се и единствено ръката на Крисчън около кръста ми ме задържа да не се строполя.

- Има тежки вътрешни кръвоизливи и разкъсвания - обясни лекарят. - Предимно около диафрагмата, но успяхме да се справим с тях и да спасим далака му. За нещастие сърцето му спря по време на операцията вследствие загубата на кръв, но успяхме да се справим и сега е добре, макар че това остава сериозен проблем. Но най-много ни притеснява ударът в главата. Получил е силно мозъчно сътресение и магнитният резонанс показа, че има възпаление на мозъка. Предизвикахме изкуствена кома, за да го държим спокоен, докато наблюдаваме как се развива възпалението.

„В мозъка? Не!“

- Това е стандартна процедура в такива случаи. Засега можем само да чакаме.

- Каква е прогнозата? - попита хладнокръвно Крисчън.

- Трудно ми е да направя прогноза в момента, господин Грей. Възможно е да се възстанови напълно, но наистина отсега нататък това е в божиите ръце.

- Колко време ще го държите в кома?

- Зависи как ще реагира мозъкът. Обикновено седемдесет и два до деветдесет и шест часа.

„О, толкова дълго!“

- Мога ли да го видя? - прошепнах.

- Да, след около половин час. Преместват го в интензивното отделение на шестия етаж

- Благодаря ви, докторе.

Той се обърна и ни остави.

- Е, поне е жив - прошепнах и сълзите ми пак потекоха.

- Седни - каза нежно Крисчън.

- Татко, мисля, че трябва да тръгваме. Трябва да почиваш. Няма да разберем нищо повече в близките часове - каза Хосе на баща си, който го гледаше с празен поглед. - Може да се върнем довечера, след като си починеш. Може ли, Ана? - И ме погледна умоляващо.

- Разбира се.

- В Портланд ли ще останете? - попита Крисчън и Хосе кимна.

- Имате ли нужда от транспорт?

- Ще вземем такси.

- Люк ще ви закара.

Сойър се изправи. Хосе изглеждаше объркан.

- Люк Сойър - поясних аз.

- О... разбира се. Да, много мило. Благодаря, Крисчън.

Станах и прегърнах господин Родригес и Хосе.

- Трябва да си силна, Ана - каза Хосе в ухото ми. - Той има здрав и силен организъм. Има всички шансове да се оправи.

- Надявам се. - Прегърнах го силно, свалих якето му от раменете си и му го подадох.

- Задръж го, ако ти е студено.

- Не, вече съм добре. Благодаря. - Погледнах притеснено Крисчън.

- Ако има промяна или нещо ново, ще ви се обадим веднага

- казах, докато Хосе буташе инвалидната количка към изхода. Сойър му отвори вратата.

Господин Родригес вдигна ръка да спрат на прага и каза:

- Ще се моля за него, Ана. - Гласът му трепереше. - Беше толкова хубаво да го видя отново след всичките тези години. Той е верен приятел.

- Знам.

И тръгнаха. С Крисчън останахме сами. Той ме погали по бузата.

- Много си бледа. Ела! - Седна и ме сложи да седна в скута му. Свих се в него, потисната и нещастна заради случилото се с Рей, и в същото време благодарна, че съпругът ми е до мен да ме утеши. Той нежно ме погали по косата.

- Как е Чарли Танго след ремонта? - попитах.

Той се усмихна и каза гордо:

- Убиец!

И това „убиец“ ме накара да се усмихна нормално за първи път от векове. Изгледах го удивена.

- Убиец?

- В един филм го чух този израз. Грейс го харесва. Мисля, че го имам на блурей у дома. Можем да го гледаме и да се опипваме.

- Целуна ме и пак се усмихнах.

- Сега мога ли да те убедя да хапнеш нещо? - попита Крисчън.

Усмивката ми изчезна.

- Не сега. Първо искам да видя Рей.

Той се напрегна, но не каза нищо.

- Как са тайванците? - опитах да сменя темата.

- Доста сговорчиви.

- В смисъл?

- Бяха така добри да ми продадат корабостроителния си завод на половината от цената, която бях склонен да платя.

„Купил е корабостроителен завод?“

- Това е хубаво.

- Да, хубаво е.

- Но аз мислех, че имаш корабостроителен завод тук.

- Имам. Ще използваме онзи за монтажни дейности. Ще правим корпусите там. Ще излиза по-евтино.

- Ами хората, които работят тук? Много ще останат без работа.

- Ще ги прехвърлим там. Ще се постараем да не останат без работа. - Целуна косата ми и добави: - Ела сега да видим Рей.

Интензивното на шестия етаж беше голо, стерилно, чуваха се тихи шепнещи гласове и пиукането на десетки уреди. Имаше четирима пациенти, всеки в отделно помещение с много техника и апаратура. Рей беше в дъното на коридора.