Петдесет нюанса освободени

Изглеждаше така малък в огромното легло, с цялата тази техника наоколо. Беше шокиращо. Моят баща никога е бил така безпомощен, така малък. В устата му имаше тръбичка. В ръцете му бяха забити системи. На пръста му беше сложена някаква щипка. Вяло се зачудих за какво е. Кракът му беше над чаршафа, в гипс. Един от мониторите показваше сърдечната му дейност. Бип...бип.. бип... Сърцето му биеше стабилно, здраво. Това поне можех да разбера. Бавно се приближих. Гърдите му бяха увити в бинт, чак до кръста. Надолу беше покрит с чаршаф.

Видях, че тръбичката в десния край на устата му води до нещо като вентилатор. Вкарваше въздух, изсмукваше го, пак вкарваше, пак засмукваше с всяко бип... бип... бип... Четирите линии на монитора се движеха равномерно. Рей все още беше с нас! „О, татко!“

Макар че устата му беше изкривена от тръбичката, той изглеждаше спокоен, дълбоко заспал.

Дребничка медицинска сестра застана до леглото и провери показателите на монитора.

- Мога ли да го докосна? - попитах и внимателно протегнах ръка към неговата.

-Да - отвърна тя и ми се усмихна мило. На идентификационната й карта пишеше: „Кели - медицинска сестра, реанимация“. Беше руса, с много тъмни очи. Крисчън стоеше до леглото и ме гледаше внимателно как докосвам ръката на Рей. Беше толкова топъл, приятно топъл.

И тогава се сринах. Свлякох се в стола до леглото, опрях чело в ръката му и заплаках с глас:

- О, татко! Моля те, моля те, обещай ми, че ще се оправиш.

Крисчън сложи ръка на рамото ми и ме стисна окуражително.

- Всички показатели са добри - каза тихо сестра Кели.

- Благодаря - отвърна Крисчън. Погледнах нагоре и я улових как зяпа мъжа ми. Очевидно го беше огледала добре. „Не ми дреме! Може да го гледа колкото си иска, стига да помогне на баща ми“.

- Може ли да ме чуе? - попитах.

- Спи доста дълбоко, но... кой знае?

- Може ли да поседя тук за малко?

- Разбира се - отвърна тя, все така изчервена от вида на Крисчън; през цялото време не можех да се отърва от натрапчивата, леко злорада мисъл, че не е естествена блондинка.

Крисчън ме погледна, без да й обръща никакво внимание.

- Трябва да се обадя по телефона. Ще съм отпред. Ти постой с него..

Кимнах. Той ме целуна по косата и излезе. Хванах ръката на Рей и се замислих... Каква ирония! Едва сега, когато беше в безсъзнание и не можеше да ме чуе, исках да му кажа колко много го обичам. Той беше... постоянната величина в живота ми. Моята опора. И чак сега ш осъзнах. Не бях негова плът и кръв, но го обичах безкрайно. Сълзите ми потекоха пак. „Моля те, обещай ми, че ще се оправиш!“

И тогава, съвсем тихо, за да не притеснявам никого, му разказах за уикенда в Аспен, и за предния уикенд, когато плавахме и летяхме на безмоторен самолет. Самолетът се казваше „Грейс“. Разказвах му за новата къща, за плановете ни, как искаме да я направим екологично съобразена, обещах му да го заведем в Аспен и да иде на риба с Крисчън и го уверих, че Хосе и господин Родригес са повече от добре дошли. „Моля те, остани с мен, за да направим всички тези неща заедно! Моля те!“

Рей не помръдна, помпата все така вкарваше въздух в дробовете му. Единственият, който можеше да ми отговори, беше мониторът с монотонното си бип... бип... бип...

Вдигнах поглед и видях Крисчън. Беше застанал до леглото. Не знам колко време е бил там. Очите му грееха със състрадание, съпричастност и загриженост.

-Значи ще ходя на риба с баща ти, Хосе и господин Родригес?

Кимнах.

- Добре. Да вървим да хапнем и да го оставим да спи.

Не исках да го оставям.

- Ана, той е в кома. Оставил съм номерата на мобилните телефони. Ако има някаква промяна, ще ни се обадят. Ще се нахраним, ще идем в хотела, ще починем малко и ще се върнем довечера.

Апартаментът в „Хийтман“ изглеждаше точно така, както ш помнех. Колко често бях мислила за онази първа нощ и онази първа сутрин, когато се събудих тук, при Крисчън Грей. Стоях до вратата като парализирана. Тук, тук започна всичко.

- У дома, но далеч от дома - каза нежно Крисчън и се наведе да остави куфарчето ми на едно от отрупаните с възглавнички канапета. - Искаш ли да вземеш душ? Или вана? От какво имаш нужда?

Гледаше ме объркано, сякаш не знаеше какво да прави. Моето изгубено момче, изправено пред ситуация извън негов контрол! Беше някак отдалечен, свит, замислен през целия следобед. Това беше ситуация, която не бе предвидил и не можеше да контролира или води по своя си начин. Това беше реалният живот, суровата действителност, а той така старателно се бе старал да страни от нея.. Сега беше като изложен на показ, безпомощен, на мушката на живота. Моят Петдесет нюанса!

- Вана, ще взема вана - казах само защото знаех, че ще приготви ваната ми, а така щеше се почувства по-добре, дори полезен. „О, Крисчън, сетивата ми не работят, студено ми е, страх ме е, но съм така щастлива, че си тук!“

- Вана. Да. Добре - каза той и тръгна с бързи крачки към банята. След секунди вече пълнеше ваната и приятният шум на течаща вода отекна в стаята.