Петдесет нюанса освободени

Ужас - черен и болезнен - сви гърлото ми. Не можех да изплувам над него. Рей! Не! Не! Поех дъх, вдигнах слушалката и се обадих на Роч. Той отговори на второто позвъняване.

- Да, Ана?

- Джери, баща ми...

- Какво се е случило, Ана?

Обясних бързо.

- Тръгвай. Разбира се! Трябва да заминеш. Надявам се да се оправи.

- Благодаря. Ще се обадя пак. - Треснах телефона, но точно в този момент не ми пукаше от нищо.

- Хана! - викнах и усетих паниката в гласа си. Тя влезе веднага, а аз вече прибирах нещата си, събрах разни документи и ги наблъсках в куфарчето.

- Какво е станало? - Тя ме погледна притеснено.

- Баща ми е катастрофирал. Трябва да тръгна веднага. Отложи всичките ми срещи за днес. И за понеделник. Ще се наложи да довършиш сама презентацията на електронната книга. Ще намериш всичко във файла. Къртни да ти помогне, ако се налага.

- Надявам се всичко да е наред. Не се тревожи за работата. Ще се оправим - каза тя.

Пребледнялото й лице, загрижеността й едва не ме сринаха.

„Татко!“

Грабнах сакото и куфарчето и хукнах навън. Като ме видя, Сойър скочи.

- Госпожо Грей? - Беше крайно изненадан от внезапната ми поява.

- Заминаваме за Портланд. Веднага. Баща ми е катастрофирал.

- Господин Грей знае ли?

- Ще му се обадя от колата.

Щом се качих в аудито, извадих телефона от чантата си и набрах мобилния на Крисчън.

- Да, госпожо Грей? - Беше Андреа. Делова и кратка.

- Крисчън там ли е?

- Някъде из сградата е, госпожо. Оставил е телефона да се зарежда тук.

- Ще му кажеш ли, че съм се обаждала и трябва да говоря с него? Спешно е.

- Ще се опитам да го намеря. Понякога се разхожда из сградата с часове.

- Моля те, намери го и му кажи да ми се обади веднага. - Едва преглъщах сълзите си.

- Разбира се, госпожо Грей. Какво е станало?

- Просто го намери и му кажи да ми се обади.

- Да, госпожо.

Затворих. И вече не можах да сдържам сълзите си.

- Къде в Портланд, госпожо Грей? - попита Сойър.

- В централната болница - отвърнах задавено.

Телефонът звънна. Гласът на Шаде прозвуча нелепо.

- Крисчън! - изстенах.

- Господи, Ана! Какво е станало?

- Рей. Катастрофирал е.

- По дяволите!

- Пътувам за Портланд.

- За Портланд? Сойър с теб ли е.

- Да, той ме кара.

- Къде е Рей?

- В централната болница.

Чух, че някой се опитва да му каже нещо.

- Да, Рос! - викна му ядно Крисчън - Знам, по дяволите... Извинявай, бебчо. Мога да съм там след около три часа и половина. Имам нещо неотложно тук. Ще дойда с хеликоптера.

По дяволите! Чарли Танго беше излязъл от ремонт, а последния път, когато бе летял с него...

- Имам среща с едни хора от Тайван. Не мога да ги разкарам. Тая сделка я ковем от месеци.

Защо не знаех нищо за това?

- Ще тръгна веднага щом приключа с тях.

- Добре - прошепнах. Исках да му кажа да не се притеснява, да остане да си свърши работата в Сиатъл, но истината беше, че исках да е с мен.

- О, бебчо! - прошепна той.

- Всичко ще е наред, Крисчън. Поне е мен всичко ще е наред. Свърши си работата. Не бързай. Не искам да се тревожа и за теб. И внимателно с хеликоптера.

- Да, ще внимавам.

- Обичам те.

- И аз те обичам, бебчо. Ще съм с теб веднага щом свърша. Люк обаче да е до теб непрекъснато.

- Да, разбира се.

- До скоро.

- Чао. - Затворих. Не знаех нищо за бизнеса му. Каква работа имаше с някакви от Тайван?

Бях идвала в спешното. Беше на втория ми работен ден в „Клейтън“. Паднах от стълбата и си изкълчих крака. Помня как Пол Клейтън се суетеше, как не изпускаше възможността да ме опипва. Потръпнах.

Сойър спря пред входа и скочи да ми отвори вратата.

- Ще ида да паркирам и ще дойда.

- Благодаря, Люк.

Той кимна и аз хукнах към спешното - пълно е народ, суматоха, движение. Момичето на рецепцията ми се усмихна вежливо. След няма и минута намери къде са настанили Рей и ме прати при операционната на третия етаж.

- Благодаря ви - казах, докато се мъчех да запомня как да стигна дотам.

„Боже, помогни му! Нека се оправи! Моля те!“

Асансьорът беше адски бавен. Спираше на всеки етаж. Опитвах се със силата на мисълта си да го накарам да се движи по-бързо, гледах с омраза хората, които влизаха и излизаха и ми пречеха да стигна до баща си.

Най-сетне, след хилядолетия, вратата се отвори на третия етаж. Хукнах към друга рецепция. Имаше много медицински сестри със сини престилки.

- Баща ми. Реймънд Стийл. Приет е тук. Мисля, че е в четвърта операционна. - Дори докато го казвах, ми се струваше, че всичко е само лош сън.

Сестрата погледна компютъра.

- Да, тук е от два часа. Ще съобщя на екипа, че сте тук. Чакалнята е ето там. - И посочи една бяла врата, надлежно обозначена с големи сини букви „Чакалня“.

- Той... как е? - Опитах се да накарам гласа си да спре да трепери.

- Ще се наложи да изчакате някой от екипа да ви даде информация.

- Благодаря - казах, но цялото ми съзнание пищеше: „Искам да знам сега!“

Отворих вратата на подредената чиста чакалня. Господин Родригес и Хосе бяха там.

- Ана - каза с пресипнал глас господин Родригес. Ръката му беше гипсирана, бузата му охлузена. Беше в количка. Единият му крак също беше гипсиран. Опитах се да го прегърна.

- О, господин Родригес! - проплаках.