Петдесет нюанса освободени

Слава богу, чакалнята беше празна - само Крисчън, а той все още говореше по телефона и крачеше напред-назад. От време на време спираше пред прозореца, от който се откриваше панорам-на гледка към града. Усети ме и веднага се обърна към мен. Беше ядосан.

- Колко над ограничението?... Ясно... Всички обвинения, всички разходи, всичко. Бащата на Ана е в реанимация. Направо му хвърли целия закон в лицето, татко... Добре. И ме дръж в течение.

Затвори.

- За онзи шофьор ли говорехте?

- Да. Някакъв мръсен пиян боклук - изръмжа той с омраза. - Свършихме ли тук? - Погледът му омекна. - Искаш ли да тръгваме?

- Ами... Още не. - Погледнах го плахо, все още стресната от откритата омраза в гласа му.

- Влошил ли се е?

- Не. Но го закараха за скенер на мозъка да видят как се развива възпалението. Искам да изчакаме резултатите.

- Добре, ще изчакаме. - Той седна и аз се сгуших в него. Бяхме сами.

- Изобщо не си представях днешния ден така - тихичко каза Крисчън в ухото ми.

- И аз. Но сега имам малко повече надежда. Майка ти ме успокои. Беше много мило, че дойде.

Крисчън ме погали по гърба и опря брадичка на главата ми.

- Майка ми е невероятна жена.

- Така е. Щастливец си, че я имаш. Трябва да се обадя на мама. Да й кажа за Рей - казах и тялото му изведнъж се скова. - Чудя се защо още не ми се е обадила. - И чак когато го казах, разбрах, че цяла сутрин това ми е припарвало и че се чувствам истински наранена. Все пак имах рожден ден, а тя беше присъствала на раждането ми, нали? „Защо не се обажда?“

- Може би се е опитвала да се обади - каза той.

Измъкнах телефона от джоба си. Никакви пропуснати повиквания, но доста съобщения за честит рожден ден. От Кейт, от Мия, от Хосе, от Итън... но не и от майка ми.

Поклатих разочаровано глава.

- Обади й се - каза Крисчън. Набрах номера, но никой не вдигна. Телефонният секретар се включи, но не оставих съобщение. Как беше възможно родната ми майка да забрави за рождения ми ден?

- Няма я. Ще се обадя после, след като разбера резултатите от скенера.

Крисчън ме прегърна по-силно, сложи ме в скута си, завря нос в косата ми и разумно реши да не прави никакви коментари относно липсата на каквато и да е загриженост от страна на майка ми. Телефонът му започна да вибрира в джоба и той отговори веднага.

- Да, Андреа - каза рязко, делово. Опитах се да стана, но той ме спря, дори ме стисна по-силно. Сгуших се в него и се заслушах в разговора.

- Добре... В колко се очаква да пристигнат?... А другите... доставки?... - Погледна си часовника. - В „Хийтман“ имат ли такава информация?... Добре... Да, може да изчака до понеделник сутринта, но ми го прати на пощата за всеки случай. Ще го изпечатам, ще го подпиша и ще ти го върна сканирано... Ще изчакат. Вече можеш да си тръгваш... Не, няма проблеми, Андреа. Благодаря. - И затвори.

- Наред ли е всичко?

-Да.

- За тая сделка в Тайван ли?

- Да. - Размърда се под мен.

- Много ли ти тежа?

- Не, бебчо.

- Тревожиш ли се за тази сделка в Тайван?

-Не.

- Мислех, че е важна.

- Важна е. Корабостроителният завод тук зависи от нея. Много работни места зависят от това.

- Трябва да го продадем на синдикатите. Това е работа на Сам и Рос. Но както се объркаха нещата с икономиката напоследък, никой няма голям избор.

Прозях се.

- Отегчавам ли ви, госпожо Грей? - попита той шеговито и вдъхна аромата на косата ми.

- Не, никога не можеш да ме отегчиш. Просто ми е така удоб-но свита в скута ти. И обичам да слушам за бизнеса ти.

- Сериозно? - Беше наистина удивен.

- Разбира се. Обичам да чувам всичко, което решиш, че трябва да споделиш с мен. Трошичка по трошичка - засмях се, а той ме изгледа развеселено и поклати глава.

- Винаги всичко да знае! Гладна сте за информация както винаги, госпожо Грей!

- Кажи ми - настоях аз и пак се свих в скута му.

- Какво да ти кажа?

- Защо го правиш?

-Кое?

- Защо работиш по този начин? Така упорито.

- Един мъж трябва да изкарва прехраната на семейството си.

- Странно защо въпросът му се стори забавен.

- Крисчън, ти изкарваш много повече от прехрана! - казах с ирония. Той се намръщи и замълча. Не очаквах да ми разкрива кой знае какви тайни, дори не очаквах да ми отговори. Но той ме изненада.

- Не искам да съм беден - каза тихо. - Бил съм беден и знам какво е. Освен това... това е игра. Или печелиш, или губиш. А за мен тази игра се оказа доста лесна и умея да печеля.

„Не и в реалния живот“ - помислих си и веднага се усетих, че съм го казала на глас.

- Може би си права. Но с теб е по-лесно.

„По-лесно с мен?“ Прегърнах го силно.

- Не е само игра, Крисчън. Ти помагаш на толкова много хора.

Той сви рамене и усетих, че не се чувства удобно: разговорът

го притесняваше.

—За някои неща може би да - отвърна тихо.

- Обичам Крисчън Филантропа.

- Само него ли?

- О, не. И Крисчън Мегаломана и Контрольора, и Секс експерта, и Крисчън Перверзния, и Крисчън Романтичния, и Крисчън Срамежливия... списъкът е дълъг.

- Доста мъже с едно и също име обичаш.

- Около петдесет.

- Петдесет нюанса - каза той и се засмя в косата ми.

- Моят Петдесет нюанса.

Той ме целуна и каза:

- Е, госпожо Нюанс, хайде да видим как е баща ви.