Петдесет нюанса освободени

- Ще ви оставя вече, оглеждайте, но внимавайте. Това все още не е дом, а строителен обект.

- Да, разбира се. Благодаря, Елиът - каза Крисчън, хвана ме за ръката и попита: - Щастлива ли си?

Оглеждах голата стая и се чудех къде да закача картините с чушките, които бях купила във Франция.

- Много. И много ми харесва. А на теб?

- И на мен. - Усмихна се.

- Мисля да закачим картините с чушките тук.

Крисчън кимна.

- Искам да сложа и снимките на Хосе. Ти ще решиш къде.

- Някъде, където да не се налага да ги виждам често. - Изчервих се.

- Не бъди такава! - скара ми се той и прокара палец по долна-та ми устна. - Това са любимите ми снимки. Най-много харесвам тази в офиса ми.

- Изобщо не разбирам как може да я харесваш! - Целунах палеца му.

- Има къде-къде по-неприятни неща за вършене в един офис от това да гледам цял ден прелестното ти усмихнато лице. Гладна ли си?

- Зависи за какво - прошепнах.

Той се засмя, очите му потъмняха и надеждата и желанието се изляха във вените ми.

- Говорим за храна, госпожо Грей - каза Крисчън и ме целуна.

Нацупих се престорено и въздъхнах.

- Да, напоследък съм доста гладна.

- Тримата можем да си направим пикник.

- Тримата? Чакаме ли някого?

Крисчън наклони глава настрани.

- Да. След седем или осем месеца.

„О, Точицата“. Усмихнах се глуповато.

- Мислех да хапнем по едно алфреско - каза той.

- На поляната ли?

-Да.

- О, супер!

- Ще е страхотно място за деца - каза той и ме изгледа внимателно.

„Деца? Повече от едно? Дали да спомена сега?“

Той сложи длан на корема ми. Сложих ръката си върху неговата.

- Удивително - прошепна той и за първи път усетих в гласа му преклонението пред чудото.

- Знам. О, ето... имам доказателство. Снимка.

- Снимка? Първата усмивка на бебето?

Извадих разпечатката от ултразвука.

- Виждаш ли?

Крисчън започна да я разглежда, очевидно се чудеше къде да гледа.

- О, да, Точицата. Виждам я. - Говореше със страхопочитание.

- Детето ти - прошепнах.

- Нашето дете! - поправи ме той веднага.

- Първото от много.

- От много? - Очите му се разшириха от паника.

- Поне две.

- Две? Хм. Може ли за начало да почнем с едно, да видим как е, и после...

- Може - усмихнах се.

Излязохме в мекия есенен следобед.

- Кога ще кажеш на родителите си? - попита Крисчън.

- Скоро. Мислех да кажа на Рей тази сутрин, но господин Родригес беше там.

Крисчън отвори багажника на аудито. Вътре имаше кошница за пикник и едно одеяло от тартан, бяхме го купили в Лондон.

- Хайде, ела - каза той, взе кошницата и одеялото в едната ръка, подаде ми другата и заедно тръгнахме към поляната.