Петдесет нюанса освободени

- Нищо. Глупав кошмар.

Той целуна челото ми и мокрите от сълзи бузи.

- Било е сън, бебчо. Сега си при мен. Ще те пазя.

Изпих с ноздри аромата му, гушнах се в него и се опитах да забравя за загубата и опустошението, които бях преживяла в съня си. Вече знаех, че най-дълбокият ми, най-големият ми страх е да не го загубя.

5.

Размърдах се и инстинктивно заопипвах около себе си, за да се хвана за Крисчън. Исках само да почувствам присъствието му. Нямаше го! Скочих и панически се заоглеждах. Крисчън ме гледаше от малкия фотьойл до леглото. Остави нещо на пода, стана и дойде да легне до мен. Беше с отрязаните джинси и сива тениска.

- Успокой се. Всичко е наред - каза нежно, гальовно, успокоително, все едно говореше на приклещено в ъгъла диво животно. Много внимателно прибра косата от лицето ми и я приглади назад. Успокоих се. Виждах как се бори със себе си да прикрие собствената си тревога, но не успяваше.

- Толкова си притеснена напоследък - каза много сериозно. Очите му бяха широко отворени.

- Добре съм, Крисчън. - Усмихнах се широко. Не исках дори да подозира колко се тревожа заради палежа. Не спираше да ме преследва и ужасният спомен, когато саботираха Чарли Танго и когато Крисчън изчезна, не исках да си спомням празнотата и поразяващата болка. Споменът буквално ядеше съзнанието и сърцето ми. Опитах се да го потисна.

- Гледаше ме как спя ли?

- Да - каза той и ме изгледа, без да мигне, изучаваше ме. - Говореше насън.

- Нима? - „Мамка му! Какво ли съм бръщолевила?“

- Знам, че се тревожиш - добави той, очите му бяха загрижени. Нищо ли не можех да скрия от него?

Той се наведе и ме целуна между веждите.

- Когато се мръщиш, точно тук се образува едно малко V. Не се плаши, бебчо. Ще се грижа за теб.

- Не се тревожа за себе си, а за теб - възроптах. - Кой ще се погрижи за теб?

Той се засмя снизходително.

- Аз съм достатъчно голям и достатъчно силен, за да се грижа сам за себе си. Хайде, ставай. Искам да направим нещо, преди да тръгнем за дома. - Усмихна ми се с хлапашката си усмивка аз-съм-само-на-двайсет-и-осем и ме плесна по дупето. Сепнах се от пляскането, но най-вече от мисълта, че си тръгваме. Меланхоличното ми настроение се върна и избуя като плевел. Не исках да си тръгваме. Бях прекарала с него всеки миг от последните седмици и никак не бях готова да го деля с фирмата му, със семейството му... Беше божествен меден месец. Е, с някоя и друга кавга тук-там, но това е нормално за всички младоженци, нали?

Но Крисчън не споделяше безпокойството ми. Беше развълнуван като момче, а това беше заразително и независимо от мрачните ми мисли, когато той стана, аз го последвах с любопитство. Какво ли беше наумил?

Крисчън завърза ключа около кръста ми.

- Искаш ли да караш?

- Да - казах и той се засмя.

- Не е много стегнато, нали?

- Добре е. За това ли си със спасителна жилетка? - попитах обидено.

-Да.

Не можах да не се засмея.

- Да не ви се начуди човек, господин Грей! Така уверен в уменията на съпругата си!

- Както винаги, госпожо Грей.

- Хайде сега не почвай да ми изнасяш речи.

Крисчън вдигна ръце в своя защита, но не спираше да се смее.

- Дали бих посмял да направя такова нещо?

- Да, би посмял, и го правиш често, а тук няма как да отбием и да спорим на тротоара.

- Имате право, госпожо Грей. Сега, цял ден ли ще седим тука да обсъждаме можеш ли, или не можеш да караш? Предлагам да се позабавляваме.

- Имате право, господин Грей. - Хванах дръжките на джета и се качих. Крисчън ме последва и избута джета от яхтата. Тейлър и двама души по поддръжката ни гледаха развеселени. Крисчън се плъзна плътно зад мен и ме обви с ръце, бедрата му бяха плът-но до моите. „Ето това му харесвам на този вид транспорт!“ Пъхнах ключа и натиснах бутона. Двигателят изръмжа.

- Готов ли си? - опитах се да надвикам шума.

- Готов съм и винаги ще бъда готов - каза той, залепил уста до ухото ми.

Натиснах леко и джетът бавно се отдалечи от „Феър Лейди“. Прекалено бавно за вкуса ми. Крисчън ме стисна още по-здраво. Подадох още малко газ, стрелнахме се напред и с радост установих, че този път го подкарах, без да спирам няколко пъти.

- Уау! - изкрещя ентусиазирано Крисчън зад мен, но усетих в гласа му и лека тревога. Изстрелях се покрай яхтата право в открито море. Бяхме хвърлили котва в Сен Лоран дю Вар. В далечината виждах летището на Ница, построено в самото море

- или поне така изглеждаше. Откакто пристигнахме предната вечер, постоянно чувах как самолетите се приземяват и излитат. Реших да разгледаме отблизо.

Стрелнахме се към него. Подскачахме по вълните. Бях толкова щастлива, че Крисчън ми разрешава да карам. Цялата ми тревога от последните няколко дни започна да се топи.

- Следващия път ще взема два джета - викна той.

Усмихнах се. Мисълта да се състезавам с Крисчън беше вълнуваща!

Плъзгахме се по хладните сини води към края на някакъв път или писта. Изведнъж - оглушителен шум над главата ми, някакъв реактивен самолет се приземяваше, но така ме стресна, беше толкова страшно и шумно, че се паникьосах и вместо да натисна спирачката, натиснах ускорителя.