Петдесет нюанса освободени

- Защо не искаш да говориш с мен, Крисчън? Моля те!

Той затвори очи, така както човек затваря очи, когато изпитва непоносима болка.

- Заклех се да те успокоявам в трудни времена. Не ме карай да нарушавам клетвата си! - умолявах го аз.

Той въздъхна и отвори очи. Бяха празни.

- Умишлен палеж - каза и изведнъж го видях тъй млад и уязвим.

„Еба си!“

- И това, което ме тревожи най-много, е, че някой иска да пострадам. А ако някой иска да пострадам... - Той спря и не можа да продължи.

- Могат да наранят мен? - прошепнах. Най-накрая бях разбрала причината за тревогата му. Погалих лицето му.

- Благодаря ти.

- За какво ми благодариш? - зачуди се той.

- Че ми каза.

Той поклати глава.

- Вие сте много убедителна, госпожо Грей

- А ти можеш да седиш и да се оплиташ в собствените си мисли, да се самоизмъчваш и да се тревожиш до смърт. Ще вземеш да получиш сърдечен удар от притеснения преди да станеш на четирийсет. А аз те искам до мен за много повече време.

- Ти, ти ще ме умориш! Като те видях на джета, едва не получих удар. - Той се отпусна на леглото и закри очите си с ръце. Потръпна.

- Крисчън, това е джет. И децата карат джетове. Представяш ли си какво ще е като идем в къщата ти в Аспен и опитам да карам ски за първи път?

Той се извърна към мен и наистина... ужасът в очите му... Беше смешно.

- Нашата къща - каза след доста време.

Както и да е, не му обърнах внимание.

- Аз съм голяма жена, Крисчън. И съм много по-силна, отколкото изглеждам. Кога ще го проумееш?

Той сви устни, повдигна рамене и реших да сменя темата.

- Полицията знае ли за палежа?

- Да - каза сериозно той.

- Добре.

- Ще затегнем охраната.

- Разбирам. - Едва сега забелязах, че е с недосъбути гащи и по тениска. То и аз не бях махнала тениската. Нашата работа - чук-чук, прас-прас, от вратата - за краката. Засмях се.

- Какво? - попита той изненадано.

- Ти.

- Аз ли? Какво ми е?

- Дори не си се съблякъл.

- О. - Той се погледна, после погледна мен и лицето му грейна с ослепителна топла усмивка.

- Е, знаеш, че ми е трудно да те пусна, щом те докопам. Особено когато се смееш като ученичка.

„О, да, гъделичкането! О, да!“ Скокнах върху него, но той веднага разбра подлия ми замисъл и ми стисна здраво китките.

- Не! - каза и това наистина значеше „не“.

Нацупих устни, но прецених, че май наистина му е рано за това.

- Моля те, недей - прошепна той. - Няма да мога да го понеса. Никога не са ме гъделичкали като дете. - Млъкна, а аз отпуснах ръце, за да не се налага да ме стиска.

- Гледах как Карик гъделичкаше Елиът и Мия и изглеждаше толкова забавно... Но аз...

Сложих пръст на устните му.

- Тихо, знам - казах и го целунах нежно. После се свих върху гърдите му.

Познатата болка при мисълта за Крисчън като дете ме прониза за пореден път, дълбоката като океан тъга, в която плуваше сърцето ми, ме удави. Знаех, че бих направила всичко за него. Защото просто го обичах.

Той уви ръка около мен и завря нос в косата ми. Вдиша дълбоко. Другата му ръка галеше нежно гърба ми. Не знам колко дълго сме лежали така. Реших да наруша неловкото мълчание.

- Кой е най-дългият ти период без доктор Флин?

- Две седмици. Защо? Да не би да не можеш да озаптиш желанието си да ме гъделичкаш?

- Не - изсмях се. - Мисля, че той ти помага.

- Трябва да ми помага. Добре му плащам, за да ми помага -изсумтя той. После дръпна нежно косата ми, за да обърна лице към него. Повдигнах глава и очите ми срещнаха втренчения му поглед.

- Да не би да сте загрижена за психическото ми здраве, госпожо Грей? - попита нежно.

- Всяка добра съпруга е загрижена за здравето и доброто на обичния си съпруг, господин Грей.

- Обичния? - прошепна той и думата увисна между нас.

- Много обичан. - Целунах го, а той пак се усмихна срамежливо.

- Искаш ли идем да ядем някъде на брега?

- Искам да ядем там, където ще си най-щастлив.

- Добре. - Усмихна се - На яхтата ще си в безопасност. Благодаря за подаръка. - Взе фотоапарата, протегна ръка напред, обърна обектива към нас и ни снима прегърнати. На снимката сигурно щеше да личи, че сме се гъделичкали, че сме правили секс и че накрая сме си признали толкова много неща.

- Удоволствието е изцяло мое - отвърнах и очите му грейнаха.

Вървяхме сред разкоша на Версай. От пътеводителя разбрах, че е бил построен през осемнайсети век, а преди това е бил обикновена ловна къща. Кралят-слънце го издигнал като изключителен символ на властта, но с края на осемнайсети век идва и краят на монархията.

Най-поразяващата зала беше Залата с огледалата. Ранното следобедно слънце пръскаше светлина през западните прозорци, а тя палеше в сияние огледалата на източната стена и декорът в златни листа и огромните кристални полилеи светеха с топлината на слънцето. Беше изумително.

- Интересно в какво се превръща един мегаломан деспот, изолиран в такъв разкош - казах на Крисчън.

Той ме погледна, после погледна отражението ми в едно от огледалата.

- Какво искате да кажете, госпожо Грей?

- Нищо, само споделям впечатленията си, господин Грей. - И посочих с ръка лукса около нас.