Петдесет нюанса освободени

Изчервих се, но се почувствах по-добре.

Тъкмо свършихме с десерта - ягоди и сметана, и заваля пороен дъжд. Всички скочихме да прибираме чиниите и чашите от масата и ги скупчихме в кухнята.

- Добре, че времето беше милостиво да си довършим обяда -каза доволно Грейс.

Крисчън седна зад лъскавото черно пиано, натисна педала и започна да свири мелодия, която познавах, но пак не се сещах къде съм я чувала.

Грейс ме попита за впечатленията ми от Сен Пол дьо Ванс. Беше ходила там с Карик преди много години, на медения им месец. Стори ми се добра поличба. Все още бяха щастливи заедно. Кейт и Елиът се бяха гушнали на един от диваните, а Карик, Мия и Итън се бяха задълбали в сериозен разговор. Нещо относно психология вероятно.

Изведнъж всички като по сигнал спряха да говорят и погледнаха Крисчън с отворени от почуда усти и очи.

Какво ставаше, за бога?

Той свиреше и си пееше. Всички млъкнахме, заслушани в мекия му мелодичен глас. „Където и да отидеш, ще те последвам“. Та аз го бях чувала да пее. Нима никой от тях не го беше чувал? И изведнъж той спря, осъзнал, че всички са млъкнали и го гледат. Кейт ме погледна въпросително, аз вдигнах рамене, той се завъртя на столчето и се намръщи, очевидно смутен, че е станал център на вниманието.

- Не спирай - окуражи го Грейс. - Никога не съм те чувала да пееш, Крисчън. Никога. - Гледаше го с почуда и възхищение. Той я погледна разсеяно, после просто... вдигна рамене. Очите му скачаха нервно от мен към френските прозорци и обратно. И тогава всички започнаха някакви шумни импровизирани разговори. А аз гледах моя мил, моя тъй скъп съпруг.

Грейс хвана импулсивно ръцете ми и ме прегърна.

- О, мое мило дете! Благодаря ти! Благодаря ти! - шепнеше така, че само аз да мога да я чуя. В гърлото ми заседна бучка.

- Ами... - Не разбирах за какво ми благодари.

Грейс се усмихваше, очите й блестяха. Целуна ме по бузите. Какво бях направила?

- Ще направя чай - каза тя. Гласът й бе пресипнал, натежал от стотиците удавени в гърлото й сълзи.

Отидох при Крисчън, който седеше и гледаше през френските прозорци.

Той уви ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си. Пъхнах ръка в задния джоб на джинсите му. Загледахме дъжда.

- По-добре ли си?

Кимнах.

- Хубаво.

- Определено знаеш как да накараш хората да млъкнат.

- Че аз го правя през цялото време - каза той и се усмихна.

- На работа е едно, тук е друго.

- Права си, не го правя тук.

- И никой никога не те е чувал да пееш?

- Очевидно - каза сухо той. - Ще си тръгваме ли?

Опитах се да преценя настроението му. Очите му бяха меки, топли и някак замислени. Реших да сменя темата.

- Ще ме пердашиш ли? - прошепнах и изведнъж стомахът ми се сви от притеснение, а може би от очаквай^... Може би имах нужда точно от това, може би това ми беше липсвало. Той ме погледна, очите му потъмняха.

- Не искам да ти причинявам болка, но определено ще съм много щастлив да си поиграем.

Огледах се. Около нас нямаше никой и не можеха да ни чуят.

- Само ако се държите непослушно, госпожо Грей - прошу-шна той в ухото ми.

Само седем думи, но с толкова много сексуален заряд! Толкова обещания!

- Ще видя какво мога да направя по въпроса - засмях се.

Взехме си довиждане с всички и тръгнахме към аудито.

- Дръж! - подвикна ми той и ми подхвърли ключовете. - И внимавай да не я удариш - добави сериозно. - Това наистина ще ме ядоса.

Устата ми пресъхна. Даваше ми да карам аудито? Неговата кола? Моето друго аз веднага нахлузи кожени шофьорски ръкавици и смени токчетата с обувки с плоска подметка.

- Сигурен ли си? - попитах смаяно.

- Да. И хайде да тръгваме по-бързо, преди да съм си променил решението.

Не мисля, че някога се бях усмихвала толкова озъбено и ма-лоумно. Той врътна очи и ми отвори шофьорската врата. Още не беше седнал, даже не беше отворил вратата, а аз вече бяха запалила двигателя.

- Нетърпелива ли сте, госпожо Грей? - попита той малко тревожно.

- Много.

Дадох на заден и обърнах на алеята пред къщата. Удивително! Не загасна. Оле, педалите бяха много чувствителни. Внимателно подкарах по алеята и погледнах в огледалото за обратно виждане. Сойър и Райън се качваха в другото ауди 81Ж Нямах представа, че охраната е тук. Намалих, преди да изляза на улицата.

- Притесни ли се?

- Не - каза той сухо, с което всъщност ми съобщаваше, че е страшно притеснен. Горкичкият ми Петдесет! Искаше ми се да се смея на себе си, че съм така нервна и развълнувана, и на него, че е така притеснен. Едно зловещо палаво гласче ми подшушна да избягаме на охраната, ей така, за майтап. Огледах се. Предницата на колата вече беше стъпила на асфалта. Нямаше никакви коли и аз... не се сдържах. Натиснах газта и се стрелнахме напред.

- Ана! Намали, ще ни убиеш!

Отпуснах газта. Леле, тая кола направо летеше!

- Извинявай. - Опитвах се да съм сериозна, но не успявах. Крисчън се усмихна, но май по-скоро с облекчение, отколкото на извинението ми.

- Е, това може да се зачете като палаво поведение - каза някак между другото.

Веднага намалих.