Петдесет нюанса освободени

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Нямаше следа от аудито на охраната. Само някаква тъмна кола с матирани стъкла. Точно зад нас. Представих си как Сойър и Райън се напъват да ни стигнат. Беше си тръпка. Но не исках да причинявам сърдечен удар на милия си съпруг и реших да се държа прилично и да карам разумно. Чувствах се доста по-сигурна зад волана. Наближавахме мост 520.

И тогава Крисчън започна да псува и да бърка по джобовете си за блакберито. Измъкна го от джинсите.

- Какво? - развика се на който и да беше отсреща. - Не! - И погледна зад нас. - Да, тя е.

Погледнах в огледалото, но не видях нищо странно. Аудито 8ЦУ беше някъде четвърта кола зад нас. Всички караха с еднаква скорост.

- Разбирам. - Той въздъхна тежко и разтърка челото си. Целият излъчваше убийствено напрежение. Нещо не беше наред.

- Да... Не знам... - Погледна ме и намали звука в слушалката.

- Добре сме. Карай - каза спокойно, усмихна ми се, но усмивката не стигна до очите му. Какво ставаше? Адреналинът ми беше стигнал нечувани висоти. Той пак заговори по телефона:

- Добре, на 520. Веднага щом влезем. Да... Точно това ще направя.

Включи телефона към колоните и превключи на хендсфри.

- Какво става, Крисчън?

- Нищо. Гледай пътя, бебчо.

Карах към рампата на мост 520 към Сиатъл. Крисчън не откъсваше очи от шосето пред нас.

- Не искам да изпадаш в паника - каза съвсем спокойно, - но веднага щом стъпим на моста искам да натиснеш яко газта. Следят ни.

Следят ни? Сърцето ми скочи в гърлото, мозъкът ми завря, гърлото ми се сви от паника. Следят ни? Кой ни следи? Очите ми се стрелнаха към огледалото и разбира се, колата, която бях видяла преди малко, беше все още там. Опитах се да видя кой кара, но не беше възможно през матираните стъкла.

- Гледай пътя, бебчо - каза нежно Крисчън. Тонът му беше съвсем различен от обичайния начин, по който коментираше карането ми. Мислено си ударих шамар, за да се освестя. Ами ако тоя, дето ни следеше, имаше оръжие? Въоръжен да преследва Крисчън!? Усетих силен спазъм в стомаха. Доповръща ми се.

- Как можем да сме сигурни, че преследват нас? - Гласът ми беше задъхан, много тих и въпреки това истерично писклив.

- Доджът зад нас е с фалшив номер.

„Как е разбрал?“

г

Наближавахме рампата. Беше късен следобед и въпреки че дъждът беше спрял, шосето беше мокро и хлъзгаво. За щастие имаше сравнително малко коли.

Сетих се какво ми беше казал Рей при една от многобройните му лекции за самоотбрана. „Страхът и паниката могат да те убият или да ти причинят сериозна вреда, Ани“. Поех дълбоко въздух, за да успокоя дишането си. Който и да беше този зад нас, той не желаеше доброто на Крисчън. Поех си дъх още веднъж и усетих как стомахът ми се отпуска и усещането за гадене намалява. Трябваше да го предпазя. Исках да карам тази кола, и исках да я карам бързо. Е, ето ти възможност. Хванах здраво волана и погледнах в огледалото за обратно виждане. Доджьт приближаваше. Рязко намалих скоростта, без да обръщам внимание на стреснатия и уплашен поглед на Крисчън. Доджьт също трябваше да намали и да спре, за да изчака да се отвори пролука в трафика. Минах една скорост надолу и настъпих газта. Скоростта ни залепи на седалките. Стрелката скочи на сто и двайсет километра в час.

- Спокойно, бебчо - каза спокойно Крисчън, но знаех, че е всичко друго, само не и спокоен.

Лавирах между двете платна, подминавах всички коли и камиони. Бяхме съвсем близо до езерото и имах усещането, че карам по водата. Не обръщах никакво внимание на ядосаните клаксони на шофьорите. Крисчън беше стиснал ръце в скута си и се опитваше да не мърда. За миг ми мина през ум, че го прави, за да не ме разсейва.

- Браво - каза след малко. Погледна назад. - Не го виждам.

- Точно зад НО сме, господин Грей - чух гласа на Сойър през колоните.

„НО? Какво е НО?“

- Добре. Госпожа Грей се справя много добре. Засега. Ако движението е все така спокойно, а ми се струва, че и пред нас няма много коли, ще слезем от моста след няколко минути.

- Добре, сър.

Прелетяхме край контролната кула на моста и вече знаех, че сме на средата на езеро Вашингтон. Погледнах стрелката на ско-ростомера. Все още беше на 120.

- Справяш се страхотно, Ана - каза Крисчън и пак се обърна да види какво става зад нас. За секунди тонът му ми напомни за пър-

вата ни... среща в стаята с играчките, когато спокойно и търпеливо ме напътстваше. Мисълта ме разсея, но я туширах на секундата.

- Накъде да карам? - попитах уж спокойно. Усещах колата, чувствах се комфортно в нея. Беше истинско удоволствие да се кара. Тиха, лесна за управление. Не можех да повярвам, че карам толкова бързо. Скоростта не се усещаше, но пък да караш тази кола с такава скорост беше повече от лесно.

- Госпожо Грей, отправете се към 1-5 и после на юг. Трябва да разберем дали доджьт ще ви преследва през целия път - каза Сойър. Светофарът в края на моста светеше зелено. Слава богу! Профучах като ураган.

Погледнах Крисчън нервно. Той ми се усмихна окуражително, но в следващата секунда лицето му застина.

- Мамка му!