Петдесет нюанса освободени

Пред нас имаше задръстване. Трябваше да намаля. Погледнах тревожно в огледалото и видях доджа.

- На десетина коли зад нас е.

- Виждам - каза той и погледна в малкото странично огледало. - Кой е тоя задник, по дяволите?

- Задник? - попитах. - Сигурен ли си, че е мъж?

- Може да е мъж, но може и да е жена - чу се гласът на Сойър.

- Стъклата са прекалено тъмни.

- Жена? - попита Крисчън.

- Ами например твоята госпожа Робинсън - подметнах, без да откъсвам очи от пътя.

Крисчън изключи телефона от хендсфрито и изръмжа:

- Тя не е моя. И не съм говорил с нея от рождения ми ден. Освен това Елена няма да направи такова нещо. Не е в нейния стил.

- Лийла?

- Нали ти казах, че е в Кънектикът с родителите си.

- Сигурен ли си?

- Не. Но ако е духнала оттам, родителите й щяха да кажат на Флин. Нека обсъждаме тези неща у дома. Съсредоточи се върху пътя.

- Може да е просто случайна кола.

- Не поемам никакви рискове, не и когато ти си в опасност

- каза рязко той и включи хендсфрито. Отново имахме връзка с охраната.

Реших да си държа устата затворена. За щастие колите пред нас оредяха. Успях да увелича скоростта и скоро стигнахме до отбивката за 1-5.

- Ами ако ни спре полиция? — попитах.

- Ще е идеално.

- Ще ми вземат книжката.

- Не мисли за това сега. - Усетих хумора в гласа му.

Натиснах педала и заковах на 120. Леле, тая кола вървеше наистина яко. Вдигнах почти до 140. Никога не бях карала толкова бързо. Костенурката едва вдигаше сто, и то ако имах късмет.

- Успя да мине през трафика и увеличи скоростта - каза Сойър. Гласът му беше спокоен, информативен. - Кара с около 150.

„Мамка му! По-бързо!“ Натиснах педала и колата полетя със 160. Наближавахме отбивката за 1-5.

- Задръж тази скорост - каза Крисчън. Намалих, щом се вляхме в 1-5. Движението беше доста рехаво. За секунда успях да стъпя на скоростното платно. Натиснах педала и великолепната кола се плъзна бясно напред. Колите намаляваха или отбиваха, за да ни направят път. Ако не бях толкова уплашена, щеше да ми хареса.

- Вдигна до сто и шейсет, сър.

- Не го изпускай, Люк - викна Крисчън.

„Люк?“

Някакъв камион се изнесе пред над в скоростното. По дяволите! Трябваше да натисна спирачката.

- Шибан малоумник! - викна Крисчън. Телата ни се стрелнаха напред от рязкото забавяне. Слава богу, че бяхме с колани.

- Заобиколи го отдясно, бебчо! - каза Крисчън през зъби.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и пресякох три

платна вдясно. Подминахме по-бавните автомобили и после се качих за секунди на скоростното платно.

- Браво, госпожо Грей - каза одобрително Крисчън. - Къде обаче са ченгетата, когато ни трябват?

- Не искам да ме глобят - казах и се съсредоточих върху пътя.

- Глобявали ли са те за превишена скорост?

- Не - отвърна той, но когато го погледнах, видях, че се усмихва.

- А спирали ли са те за превишена скорост?

-Да.

-О! И?

- Чар. Всичко опира до чара. Гледай пътя. Къде е доджьт, Сойър?

- Вече кара със сто и осемдесет, сър - каза Сойър.

Леле! Дали можех да карам по-бързо? Натиснах газта.

- Дай му знак с фаровете на тоя нещастник - заповяда ми Крисчън. Пред нас имаше някакъв „Мустанг“, който едва се влачеше.

- Няма ли да е прекалено нахално?

- Бъди нахална! - викна той.

„Господи! Добре!“

- Къде са фаровете?

- Виж индикатора. Дръпни го към себе си.

Примигнах с фаровете и мустангът се отмести, но не и без шофьорът да ми покаже среден пръст. Подминах го.

- Гъз! - измърмори Крисчън, после заповяда: - Слез към Стюарт!

„Да, господине!“

- Слизаме на изхода към Стюарт Стрийт - каза Крисчън на Сойър.

- Тръгнете направо към „Ескала“, сър.

Намалих, погледнах в огледалото, подадох сигнал, пресякох с удивителна лекота четирите ленти и се пуснах в отбивката. Подкарах по Стюарт Стрийт. Нямаше много коли. Къде, по дяволите, се бяха дянали всички?

- Имахме късмет с трафика. Но не само ние. Доджът също. Не намалявай скоростта, Ана, прибери ни у дома.

- Не помня пътя. - Паникьосах се. Доджът беше по петите ни.

- Карай направо. Ще ти кажа къде да завиеш.

Минах с бясна скорост през първите три пресечки, но на Йейл Авеню светофарът всеки момент щеше да светне червено.

- Давай, Ана! - викна Крисчън. Скочих на педала и буквално усетих как се забива в пода. Залепени на седалките, профучахме през светофара.

- Тръгва по Стюарт - каза Сойър.

- Не го изпускай Люк!

-Люк?

- Така се казва.

Погледнах го бързо. Той ме гледаше все едно съм луда.

- Гледай пътя! - викна.

Не обърнах внимание на тона му.

- Люк Сойър?

- Да! - каза раздразнено Крисчън.

Ама и аз съм една! Човекът ме охраняваше до работа и обратно от месец и половина, а аз дори не бях попитала за малкото му име.

- Да, мадам. Люк. Така се казвам - чух спокойния глас на Сойър. - НО кара по Стюарт Стрийт, сър. И кара наистина много бързо.

- Давай, Ана! Стига приказки! - изрева Крисчън.

- Спря на първия светофар - обади се Сойър.

- Ана, тук! Бързо! - викна Крисчън и посочи паркинг от юж-ната страна на Борен Авеню. Завих, гумите изсвистяха, и вкарах колата в препълнения паркинг.

- Мини отзад! - изкомандва Крисчън и аз с бясна скорост минах в най-отдалечената част на паркинга. Колата едва ли се виждаше от пътя.