Петдесет нюанса освободени

- О, това беше защото вие се държахте като задник.

Госпожа Джоунс изпусна нещо в мивката и се чу оглушителен

трясък. Подскочих. Той не забеляза шума. Гледаше ме напрегнато, без да обръща внимание на това, което се случва около нас.

- Задник или не - яж! - Тонът му беше сериозен. Не търпеше възражения.

- Добре. Хващаме лъжиците и започваме да се храним! -отвърнах като капризна тийнейджърка. Взех гръцкото кисело мляко, сложих лъжичка върху корнфлейкса си и добавих шепа боровинки. Погледнах към госпожа Джоунс. Беше приготвила любимата ми закуска. За първи път закусих така преди сватбеното ни пътешествие.

- Може да се наложи да отида до Ню Йорк през седмицата -каза Крисчън.

Новината ме стресна и ме извади от сладките спомени.

- Така ли?

- Само за една нощ. Искам да дойдеш с мен.

- Крисчън, няма да мога да взема почивен ден.

Той ме погледна изпитателно и ми напомни с очи кой всъщност ми е шеф.

- Знам, че компанията е твоя - въздъхнах, - но ме нямаше три седмици Как очакваш да управлявам тази компания, като не ходя там? Всичко ще е наред. Предполагам, че ще вземеш-Тейлър, но Сойър и Райън ще са тук... - Спрях, защото Крисчън ми се смееше.

- На какво се смееш? - изсъсках.

- На теб - каза.

Смее ми се! И тогава, преди да се нацупя, ужасяваща мисъл парализира съзнанието ми.

- Как ще летиш дотам?

- Със самолета на компанията. Защо?

- Просто исках да се уверя, че няма да вземащ Чарли Танго -казах много тихо. Изтръпнах. Спомних си последния път, когато се бе качил на хеликоптера. Силен пристъп на гадене едва не ме повали от стола. Спомних си часовете убийствено напрежение без никаква новина. Това бе най-кошмарният миг в целия ми живот. Забелязах, че госпожа Джоунс е застинала, също като мен. Опитах се да се отърся от мисълта за онзи случай.

- Не бих могъл да стигна дотам с Чарли Танго. Няма толкова голям обхват. Освен това не е готов. Все още е на ремонт. Има поне още две седмици работа по него.

Благодаря ти, Господи! Усмихнах се облекчено, отчасти защото нямаше да лети с хеликоптера, но също се радвах, че Чарли Танго ще е готов. Крисчън преживяваше тежко липсата му, а и му отнемаше много време да се занимава с ремонта.

- Радвам се, че е почти готов. - И спрях. Дали да му кажа колко ще се притеснявам следващия път, когато реши да се качи на него?

- Какво има? - попита той и лапна последната хапка от омлета си.

Вдигнах рамене.

- Ана? - каза той по-строго.

- Аз... ами последния път, когато летя с него... мислех... мислехме... че си... - Не успях да довърша.

Изражението му омекна.

- Виж! - Потърка бузата ми с кокалчетата на ръката си. - Това беше саботаж. - Лицето му помръкна и за секунда се зачудих дали знае кой е отговорен.

- Ако те загубя, няма да го преживея.

- Петима души бяха уволнени заради това, което се случи, Ана. Няма да се повтори.

- Петима?

Той кимна сериозно.

„Петима! Мили боже!“

- Което ми напомня... имаш револвер в кабинета.

Предполагам, че прозвуча обвинително, но не исках да изглежда все едно не одобрявам и се бъркам. Той ме изгледа мълчаливо и най-сетне каза:

- На Лийла е.

- Но той е зареден!

- Откъде разбра? - Лицето му помръкна още повече.

- Проверих вчера.

- Не искам да се занимаваш с оръжия. Надявам се да си поставила предпазителя.

- Крисчън, този револвер няма предпазител. Нищо ли не разбираш от оръжия? - Замигах недоверчиво и крайно изненадано.

- Ами... нищо - смотолеви той.

Тейлър се покашля дискретно. Стоеше до вратата. Крисчън му кимна.

- Трябва да тръгваме. - Стана и облече сивото си сако. Изглеждаше разсеян. Последвах го.

„Държи револвера на Лийла?“ Още не можех да осмисля новината и се зачудих какво ли е станало с нея. Дали все още беше... къде всъщност беше заминала? Някъде на изток. Ню Хампшир? Не, не можех да се сетя.

- Добро утро, Тейлър - каза Крисчън.

- Добро утро, господин Грей, госпожо Грей. - Тейлър много внимателно отбягна погледа ми. Бях му благодарна, предвид тоалета ми или по-скоро липсата на такъв, когато се сбутахме по нощите в коридора.

- Само да си измия зъбите - казах. Крисчън винаги си миеше зъбите преди закуска. Не проумявах защо.

- Трябва да помолиш Тейлър да те научи да стреляш - казах в асансьора. Той ме изгледа изненадано и попита сухо:

- Така ли стана сега?

-Да.

- Анастейжа, мразя оръжията. Майка ми е имала достатъчно случаи на разкъсани от куршуми хора в болницата, жертви на престъпления, а баща ми е твърдо против всякакви оръжия. Възпитан съм с техните виждания за нещата по този въпрос. Освен това поддържам поне две инициативи тук, във Вашингтон, за контрол върху продажбата на оръжия.

- Така ли? А Тейлър носи ли пистолет?

Устните му се свиха.

- Понякога.

- И ти не одобряваш? - продължавах да го разпитвам, докато вървяхме през фоайето.

- Не - каза кратко. - Нека го кажа така: с Тейлър имаме различни възгледи що се касае до употребата на оръжие.

А пък аз със сигурност бях на страната на Тейлър по въпроса.

Крисчън отвори вратата и ми направи път. Тръгнахме към колата. След саботажа на Чарли Танго ми беше забранил да карам сама до работата. Сойър се усмихна ведро, отвори вратата и с Крисчън се качихме на задната седалка.