Петдесет нюанса освободени

- Ей сега ще стане.

- Къде е Крисчън?

- Господин Грей е в кабинета си.

- Закусил ли е? - Погледнах двете чинии на плота.

- Не, госпожо.

- Благодаря.

Крисчън говореше по телефона. Беше по бяла риза и без вратовръзка. Излъчваше спокойствие и увереност. Главният изпълнителен директор в роля. Как лесно може да те заблуди външният вид. Може би нямаше да ходи до офиса. Той ме погледна и поклати глава, за да ми покаже, че не съм добре дошла. Мамка му! Отритната, изхвърлена! Тръгнах към кухнята. И тогава се появи Тейлър - със строг костюм, като изваден от кутийка, свеж, ще кажеш, че е спал поне осем часа.

- Добро утро, Тейлър - поздравих го и се опитах се да преценя поне неговото настроение. Очаквах да видя и нещо като следа, нещо, което да ме насочи, да ми подскаже какво става.

- Добро утро, госпожо Грей - отвърна той и в тези четири думи долових съчувствието му.

Усмихнах му се състрадателно. Знаех, че е трябвало да понася ужасното настроение на Крисчън през целия полет до Сиатъл.

- Как мина полетът? - престраших се да попитам.

- Бавно, госпожо Грей. - Успя да събере всички емоции само в това „бавно“. - А вие как сте, ако смея да попитам?

- Добре.

- Извинете ме ~ каза той и тръгна към кабинета на Крисчън. Хм. Значи Тейлър може да влиза, но не и аз.

- Ето, готово - каза госпожа Джоунс и постави закуската пред мен. Апетита ми го нямаше никакъв, но се насилих да ям, за да не я обидя.

Хапнах колкото можах и приключих със закуската. Крисчън беше все още в кабинета си. Отбягваше ли ме?

- Благодаря, госпожо Джоунс - казах, плъзнах се надолу по високия стол и тръгнах към банята да си измия зъбите. Докато ги търках с четката, се сетих за сръдните около клетвите за сватбата. И тогава се беше заключил в кабинета си. Това ли правеше и сега? Цупеше се в кабинета си? И после се сетих за кошмарите му след това и настръхнах. Дали нямаше да се повтори? Трябваше да говорим. Трябваше да знам за Джак и защо бе утроил охраната на цялото семейство, да го принудя да ми каже всичко, което досега бе крил от мен. А Кейт знаеше! Очевидно Елиът споделяше с нея.

Погледнах си часовника. Беше девет без десет. Закъснявах и за работа. Изплакнах зъбите си, сложих малко червило, грабнах тънкото си черно сако и се върнах в голямата стая. Въздъхнах с облекчение - той беше там и закусваше.

- Излизаш? - Пак само една дума.

- Да. На работа. - Тръгнах смело към него и опрях длани на плота. Той ме изгледа с празен поглед.

- Крисчън, няма и седмица, откакто се върнахме. Трябва да ида на работа.

- Но... - започна и спря. Прокара ръка през косата си. Госпожа Джоунс се оттегли тихичко. Дискретна както винаги.

- Знам, че трябва да говорим за много неща. Ако си се успокоил, когато се върна, може да поговорим тази вечер.

Тревога и ужас изкривиха лицето му.

- Да съм се успокоил? - Гласът му беше зловещо тих и мек.

- Знаеш какво искам да кажа. - Изчервих се.

- Не, Анастейжа, не знам какво искаш да кажеш.

- Не искам да се караме. Дойдох да попитам дали мога да взема моята кола.

- Не, не може - отвърна рязко той.

- Добре - съгласих се веднага.

Той примигна. Очевидно бе очаквал да му възразя.

- Прескот ще дойде с теб - каза малко по-спокойно.

„Мамка му, не искам Прескот“. Едва потиснах импулса си да

нацупя устни и да протестирам. Сега, когато бяха хванали Джак, можеше да се отървем от половината охрана.

Спомних си разговора с майка ми ден преди сватбата, мъдрите й думи. „Ана, трябва да избираш битките си. Така ще е и с децата ти, когато се родят“. Е, Крисчън поне ме пускаше да ида на работа.

- Добре - казах. И понеже не исках да го оставя така - с толкова много въпросителни, с такова напрежение между нас, пристъпих внимателно към него. Тялото му се скова, очите му се разшириха и изведнъж го видях така крехък, така уязвим и някъде, в някакво дълбоко, тъмно кътче на сърцето си усетих пробождане. „О, Крисчън, толкова съжалявам!“ Целунах го по кратичко по бузата; той затвори очи, може би за да се наслади на допира ми.

- Не ме мрази - прошепнах.

Той сграбчи ръцете ми

- Не те мразя.

- Не си ме целунал.

- Знам - каза и ме огледа подозрително.

Отчаяно исках да попитам защо, но не бях сигурна, че искам да знам отговора. Той стана, хвана лицето ми между дланите си и устните му се стрелнаха към моите. Това беше последното, за което бях подготвена. Покорно и с желание пуснах езика му и той се възползва максимално. Завладяваше територията си силово, грубо, настоятелно и точно когато започнах да отвръщам на целувката му... ме пусна. Дишаше задъхано.

- Тейлър ще ви закара с Прескот до СИП. - Очите му горяха от страст, желание, нужда. После викна: - Тейлър!

Изчервих се и се опитах да възстановя душевното си равновесие.

- Да, сър. - Тейлър се появи на прага.

- Кажи на Прескот, че госпожа Грей отива на работа. Ще ги закараш ли, ако обичаш?

- Разбира се - отвърна Тейлър, обърна се и изчезна.

- Ако успееш да не се забъркваш в глупости днес, ще съм ти много благодарен - каза Крисчън.

- Ще видя какво мога да направя. - Усмихнах се сладко. Нещо като полуусмивка се появи в ъгълчето на устните му, но той веднага я скри.