Петдесет нюанса освободени

- Ядосан? - Опипа думата, прецени я, не му хареса. - Не, Ана, не съм ядосан. Неизмеримо повече от ядосан.

Мамка му! Опитах се да преглътна. Трудно е да преглъщаш със суха уста.

- Неизмеримо повече... това не звучи добре.

Той ме гледаше абсолютно безучастно, затворено, мълчаливо. Голо, тежко мълчание увисна над нас и ни запрати в различни краища на... света. Пресегнах се към чашата с вода и отпих жадно. Надявах се водата да успокои пулса ми.

- Райън хвана Джак. - Оставих чашата на неговото нощно шкафче.

- Знам - каза той ледено.

Разбира се, как няма да знае.

- Колко време ще ми отговаряш с по една дума?

- Дълго - каза той след дълга пауза, само веждите му се мръднаха едва-едва, като че ли не очакваше да чуе този въпрос.

„Ох... добре. Какво да правя? Да се защитавам? Защитата като най-добра атака? Не беше ли обратното?“

- Съжалявам, че не се прибрах веднага.

- Сериозно ли?

- Не - отвърнах, защото това си беше истината.

- И го казваш защото...

- Защото не искам да си ядосан.

Той въздъхна тежко, все едно бе задържал напрежението си от хиляди часове, и прокара ръка през косата си. Изглеждаше така красив. Бесен и красив. Изпивах го с поглед. Крисчън беше при мен - гневен, но жив и здрав.

- Мисля, че детектив Кларк иска да говори с теб.

- Знам.

- Крисчън, моля те...

- Какво?

- Не бъди така студен.

Веждите му мръднаха леко изненадано.

- Анастейжа, в момента не изпитвам студенина. Горя. Изгарям от гняв. Не знам как да се справя с тези... - махна с ръка, търсеше думата - чувства - довърши саркастично, горчиво.

Откровеността му ме срази. Всичко, което исках, бе да седна в скута му. За това копнеех, откакто се бях прибрала снощи. Станах, приближих се до него. Изненадата му премина в шок, когато седнах в скута му и се свих. Не ме отблъсна, макар че очаквах да направи точно това. След няколко... удара на сърцето ми той обви ръцете си около мен и зарови нос в косата ми. Миришеше на уиски. „Колко е пил?“ Миришеше и на неговия шампоан, и на... Крисчън. Зарових нос във врата му. Той въздъхна още веднъж, по-дълбоко.

- О, госпожо Грей, какво да правя с вас? - И ме целуна по челото. Затворих очи да се насладя на допира му.

- Колко си пил?

- Защо? - Тялото му се стегна.

- Никога не пиеш твърд алкохол.

- Това е втората ми чаша. Прекарах трудна и уморителна нощ, Анастейжа. Не можеш ли да оставиш човек на мира?

- Ако настоявате, господин Грей. - Усмихнах се. - Ухаеш божествено. Спах на твоята възглавница, защото мирише на теб.

Той прокара нос по ухото ми.

- Така ли стана? Чудех се защо си се преместила. И не ми е минало!

- Знам.

Ръката му галеше гърба ми.

- И аз съм ти ядосана - прошепнах.

Ръката му спря да се движи.

- И какво съм направил, за да заслужа вашето неблагоразпо-ложение?

- Ще ти кажа по-късно, когато не гориш от гняв. - Целунах шията му. Той затвори очи и се отдаде на целувката ми, но не направи никакво усилие да ми отвърне. Ръцете му ме стиснаха здраво, почти до задушаване.

- Когато си помисля какво можеше да се случи... - Гласът му беше сломен, суров, тих.

- Всичко е наред. Добре съм.

- О, Ана! - почти проплака той.

- Добре съм. Всички сме добре. Малко поразтърсени все още, но Гейл е добре, Райън е добре и Джак вече го няма.

- Да, благодарение на теб. - Той поклати глава.

Какво? Изгледах го.

- Какво искаш да кажеш?

- Не искам да спорим за това сега, Ана.

Не разбирах. Е, може би аз исках да спорим. Но реших да не го правя. Поне вече ми говореше. Ръцете му се плъзнаха към косата ми и се заиграха с нея.

- Искам да те накажа - прошепна той. - Но истински: да те набия, да ти сритам задника.

Сърцето ми подскочи.

- Знам - прошепнах и мозъкът ми завря.

- И вероятно ще го направя.

- Надявам се да не го направиш.

Той ме стисна по-силно.

- Ана, Ана, Ана! В състояние си да подлудиш и светец.

- Може да ме обвините в много неща, господин Грей, но да се наречете „светец“?

Той най-сетне ме благослови с усмивката си. Малко ехидна, но все пак...

- Имате право, както винаги, госпожо Грей. Целуна ме по челото и се размърда.

- В леглото. Легнала си много късно. - Повдигна ме на ръце и ме сложи обратно в леглото.

- Ела при мен.

- Не. Имам да върша доста неща. - Взе чашата си. - Заспивай. Ще те събудя след няколко часа.

- Все още ли ми се сърдиш?

-Да.

- Тогава ще си легна.

- Добре. - Зави ме и пак ме целуна по челото. - Заспивай.

И може би защото бях толкова уморена от предната нощ, успокоена, че е тук, емоционално изстискана от този разговор, изпълних заповедта му, без да се замислям. Докато се унасях, се запитах защо не беше използвал традиционния механизъм за справяне с кризисни ситуации - да ми налети като звяр и да ме чука по неговия си... зловещ начин.