Петдесет нюанса освободени

„Здравей, Моля те, не се сърди. Имахме инцидент в апартамента. Всичко е под контрол. Никой не е пострадал. Не се тревожи. Обади ми се“.

Затворих.

- Викнете полицията - казах на Сойър. Той кимна, извади мобилния си и се обади.

Полицай Скинър и Райън разговаряха задълбочено, седнали на масата за хранене. Полицай Уокър отиде със Сойър в офиса на Тейлър. Не знаех къде е Прескот. Може би и тя беше там.

Докато ме разпитваше, детектив Кларк сякаш лаеше като куче. Седяхме на дивана в голямата стая. Кларк беше висок, мургав и дори би могло да се каже симпатичен, ако не беше толкова начумерен. Не беше много щастлив от факта, че са го събудили, измъкнали са го от леглото и са го довлекли тук само защото някакъв е нахлул в дома на един от най-богатите и влиятелни хора в Сиатъл.

- И ви е бил шеф? - заядливо повтори той.

-Да.

Бях уморена, на границата между умората и безсъзнанието. Исках да си легна. А Крисчън не се обаждаше. Единственото хубаво през последните часове бе, че полицията разкара Хайд от дома ми. Госпожа Джоунс ни донесе чай.

- Благодаря - каза Кларк и се обърна към мен. - И къде е сега господин Грей?

- В Ню Йорк. По работа. Ще се върне утре вечер. Всъщност тази вечер. - Беше след полунощ.

- Хайд ни е добре известен - каза Кларк. - Ще се наложи да дойдете до полицията и да дадете показания. Но това може да почака. Късно е, а вече има доста репортери долу пред сградата. Имате ли нещо против да огледам наоколо?

- О, не, разбира се - отвърнах с облекчение. Поне разпитът свърши. Изтръпнах при мисълта, че репортерите са долу. Е, поне те нямаше да са проблем, не и до сутринта. Напомних си да се обадя на мама и Рей в случай, че чуят нещо по телевизията или прочетат във вестниците.

- Госпожо Грей, защо не си лег нете? - каза госпожа Джоунс. Обърнах се и топлите й мили, угрижени очи отприщиха потисканото от толкова време желание да плача. Тя разтри раменете ми и каза:

- Сега сте в безопасност. Всичко ще изглежда много по-раз-лично на сутринта, след като се наспите. А и господин Грей ще е тук вечерта.

Погледнах я притеснено. Едва удържах сълзите. Крисчън щеше да е бесен.

- Да ви донеса ли нещо преди да си легнете?

И тогава осъзнах колко съм гладна.

- Може ли нещичко за ядене?

- Сандвич с чаша мляко? - Тя се усмихна.

Кимнах с благодарност и тя тръгна към кухнята. Райън все още беше с полицай Скинър. Детектив Кларк оглеждаше пораженията във фоайето. Изглеждаше замислен и мрачен. И изведнъж ми се прииска да съм си... при Крисчън, да ме прегърне. Исках, отчаяно копнеех да е тук. Той щеше да знае как се постъпва в такива случаи.

Каква вечер! Исках да седна в скута му и да слушам как ми казва, че ме обича въпреки че никога не правя това, което ми се казва. Но това нямаше да се случи, не и до вечерта. И после се сетих, че не ми беше казал, че е утроил охраната на цялото семейство, и врътнах очи. Какво бяха намерили в компютъра на Джак? Как ме вбесяваше тази негова потайност! Но точно сега не ме беше грижа за това. „Искам си съпруга! Липсва ми!“

- Как си, Ана? - попита нежно госпожа Джоунс и ме извади от кашата на обърканите ми чувства и мисли. Погледнах я и тя ми подаде сандвич с фъстъчено масло и мармалад. Очите й блещукаха спокойно. Не бях яла такъв сандвич от години. Усмихнах се благодарно и отхапах огромна хапка.

Когато най-сетне се добрах до леглото, се свих на неговата възглавница, облечена в неговата тениска. Всичко миришеше на него. И заспах, тихичко пожелавайки му лека нощ, сладки сънища и... добро настроение.

Стреснах се. Беше светло. Главата ме болеше. Слепоочията ми пулсираха. „О, дано не е махмурлук!“ Бавно и много предпазливо отворих очи и забелязах, че столът в спалнята е преместен. И на него седеше Крисчън. Беше със смокинг, папийонката му беше напъхана в горния джоб. Помислих, че сънувам. Едната му ръка беше преметнатата през стола, а в другата държеше кристална чаша с... бренди? Уиски? Нямах представа какво пие. Седеше, кръстосал крака. Носеше черни чорапи и официални обувки. Единият му лакът бе опрян на облегалката на стола, а показалецът му бавно и ритмично минаваше по долната му устна. Очите му горяха гробовно, в пълен контраст с крехката утринна светлина, но като цяло изражението му беше не заключено, а за-лостено.

Сърцето ми спря. Той беше тук! „Как е дошъл? Трябва да е излетял през нощта. Откога седи и ме гледа как спя?“

- Здравей - прошепнах.

Той ме изгледа много хладно и сърцето ми отново спря. О, не! Той отмести пръста си от устата, изпи на една глътка остатъка от питието и остави чашата на нощната масичка. В мен заблещука слаба надежда, че ще ме целуне. Но той не го направи. Седна и пак ме погледна, напълно безизразно.

- Добро у тро - каза накрая. Гласът му беше много, много тих и вече знаех, че е все още ядосан. Истински ядосан.

- Върнал си се.

- Така излиза.

Бавно се надигнах и седнах, без да отделям очи от него. Устата ми беше пресъхнала.

- От колко време седиш тук и ме гледаш?

~ Достатъчно дълго.

- Все още си ми ядосан. - Едва произнесох думите.

Той ме изгледа, като че ли обмисляше отговора си.