Читаем Петдесет нюанса по-тъмно полностью

Петдесет нюанса по-тъмно

Не разговарях с никого - нито с мама, нито с Рей. В момента не бях в състояние да водя безсмислени разговори. Нямах никакво желание. Превърнах се в отделна бойна единица, в опустошена, разкъсвана от военни действия земя, където не вирее нищо, а мрачният хоризонт се е снишил. Да, така е. Докато бях на работа, можех да съм безлична, но ако поговорех с мама, знаех, че ще рухна, а ако рухна, може и да не успея да се изправя.

Никак не ми се ядеше. До обяд в сряда успях да изям чаша кисело мляко. От петък не бях хапвала нищо друго. За момента живеех с новооткритата си поносимост към кафе с мляко и диетична кола. Кофеинът ме ободряваше, но също така изостряше нервите ми.

Джак започна непрекъснато да се върти около мен, да ме дразни, да задава лични въпроси. Той пък какво искаше? Държах се любезно, но предпочитах да го държа на разстояние.

Седнах и започнах да преглеждам купчината писма до него, доволна, че мога да се поразсея от слугинската работа. Имейлът ми изпиука и бързо проверих кой е.

Мама му стара. Имейл от Крисчън. „Не може да бъде, не и тук... не и на работното ми място“.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Утре

Дата: 8 юни 2011, 14:05

До: Анастейжа Стийл

Скъпа Анастейжа,

Прости ми, че те притеснявам, докато си на работа. Надявам се да върви добре. Получи ли цветята ми?

Сетих се, че утре в галерията е откриването на изложбата на приятеля ти, и съм сигурен, че не ти е останало време да си купиш автомобил, а пътят е дълъг. Ще ми бъде много приятно да те закарам, стига да искаш.

Уведоми ме своевременно.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Очите ми плувнаха в сълзи. Скочих от бюрото и се втурнах към тоалетната, за да се скрия в някоя от кабинките. Изложбата на Хосе. Съвсем бях забравила за нея, а му бях обещала да отида. По дяволите, Крисчън беше прав: как ще отида?

Притиснах челото си с ръка. Защо не ми беше звънял Хосе? Всъщност защо никой не ми беше звънял? Бях толкова разсеяна, че дори не бях забелязала, че мобилният ми мълчи.

По дяволите! Каква глупачка! Разговорите все още бяха пренасочени към блакберито. Мама му стара! Всичките обаждания бяха отивали при Крисчън, освен ако не беше изхвърлил блакберито. Как беше намерил имейл адреса ми?

Той знаеше кой размер обувки нося, така че един имейл адрес едва ли го бе затруднил особено.

Щях ли да мога отново да се видя с него? Щях ли да понеса срещата? Исках ли да го видя отново? Затворих очи, отпуснах шава назад и усетих как ме пронизват мъката и копнежът. Естествено, че исках.

Може би... просто се колебаех дали да не му кажа, че съм си променила мнението... Не, не, не и не. Не можех да бъда с човек, на когото му доставя удоволствие да ми причинява болка, с човек, който не може да ме обича.

Мъчителни спомени пробягваха в главата ми - държим се за ръце, целуваме се, ваната, нежността му, чувството му за хумор, тъмният му замислен сексапилен поглед. Бяха минали пет дни, цели пет дена на агония, които ми се сториха като цяла вечност. Вечер заспивах разплакана и ми се искаше да не си бях тръгвала, искаше ми се той да е различен, да сме заедно. Колко ли още щеше да продължи това омразно чувство? Намирах се в ада.

Опитах се да се овладея. Той ми липсваше. Наистина много ми липсваше... Обичах го. Всичко беше съвсем просто.

„Анастейжа Стийл, на работа си!“ Трябваше да съм силна, но исках да отида на изложбата на Хосе, а мазохистката, свила се дълбоко в мен, копнееше да види Крисчън. Поех си дълбоко дъх и се върнах на бюрото си.

Подател: Анастейжа Стийл Относно:

Утре Дата: 8 юни 2011, 14:25 До: Крисчън Грей

Здравей, Крисчън,

Благодаря за цветята; прекрасни са.

Ще сълд ти много благодарна, ако ме закараш. Благодаря ти.

Анастейжа Стийл Асистентка на Джак Хайд, главен редактор на СИП

Погледнах телефона и забелязах, че разговорите ми са все още пренасочени към блакберито. Джак беше на съвещание, затова звъннах бързо на Хосе.

- Здрасти, Хосе. Ана се обажда.

- Здрасти, забраванке. - Гласът му звучеше толкова топло и приветливо, че бе достатъчен отново да ме накара да ревна.

- Не мога да говоря дълго. Откриването по кое време е утре?

- Значи ще дойдеш? - попита развълнувано той.

- Разбира се. - Усмихнах се истински за пръв път от пет дни. Първата ми истинска усмивка оттогава.