Петдесет нюанса по-тъмно

Той затвори очи. Беше побеснял. После по лицето му премина нещо като съжаление.

- Ясно. - Гласът му не изразяваше нищо. - Отслабнала си с поне два Килограма и половина, може би дори повече. Моля те, Анастейжа, храни се.

Сведох поглед към преплетените пръсти в скута ми. Как бе въз-можно винаги да ме кара да се чувствам като непослушно дете?

Той се размърда и се обърна към мен.

- Как си? - попита. Гласът му бе тих и нежен.

„Как ли? Смазана съм...“ Преглътнах.

- Ако ти кажа, че съм добре, ще те излъжа.

Той си пое рязко въздух.

- И аз съм така - прошепна и стисна ръката ми. - Липсваш ми.

О, не! Кожа до кожа.

- Крисчън, аз...

- Ана, моля те. Трябва да поговорим.

„Ще се разплача! О, не!“

- Крисчън, аз... моля те... плаках толкова много - прошепнах. Мъчех се да овладея чувствата си.

- Недей, любима, недей. - Подръпна ръката ми и преди да се усетя се озовах в скута му. Той ме прегърна, зарови нос в косата ми. - Нямаш представа колко много ми липсваше, Анастейжа...

Исках да се отскубна от ръцете му, но той ме беше прегърнал здраво. Притиснал ме беше към гърдите си. Усетих, че се разтопявам. „Точно така, това е моето място“.

Отпуснах глава на гърдите му и той обсипа косата ми с целувки. Ухаеше на лен, на омекотител за дрехи, на душ гел и на любимия ми аромат - на Крисчън. За момент си позволих да се потопя в илюзия, че всичко ще е съвсем наред, и усетих как измъчената ми душа се успокоява.

След няколко минути Тейлър отби до тротоара, въпреки че все още бяхме в града.

- Ела. - Крисчън ме измести от скута си. - Стигнахме.

Какво?!

- Горе има хеликоптерна площадка. - И кимна към сградата, сякаш за да обясни.

Разбира се. „Чарли Танго“. Тейлър отвори вратата и слязох. Той ми се усмихна топло и доброжелателно и се почувствах в безопасност. Усмихнах му се и аз.

- Трябва да ти върна кърпичката.

- Задръжте я, госпожице Стийл, с най-добри пожелания.

Изчервих се. Крисчън заобиколи колата и ме хвана за ръка.

Погледна любопитно Тейлър, който издържа погледа му съвсем спокойно, без да разкрие нищо.

- Девет? - каза му Крисчън.

- Добре, господине.

Крисчън кимна, обърна се и ме поведе през двойните врати в просторното фоайе. Наслаждавах се на ръката му и на дългите опитни пръсти, преплетени с моите. Отново усетих познатото чувство - привлечена съм също като Икар към слънцето. Веднъж вече се изгорих, а ето че съм отново с него.

Пред асансьорите той натисна копчето и аз го стрелнах с поглед и забелязах, че по устните му трепка загадъчна полуусмив-ка. Когато вратата се отвори, той пусна ръката ми и влязохме.

Вратата се затвори и аз се осмелих да го погледна за втори път. Той също ме гледаше и усетих как между нас прехвърчат искри. Почти осезаеми. Имах чувството, че мога да ги вкуся, докато пулсират и ни привличат един към друг.

- Господи - ахнах, зашеметена от това първично плътско привличане.

- И аз го усещам - отвърна той, очите му бяха полупритворе-ни и напрегнати.

Желанието напираше в слабините ми, тъмно, смъртоносно. Той стисна ръцете ми и прокара палци по кокалчетата; усетих как мускулите ми се свиват и потръпнах от удоволствие.

„Как е възможно да прави подобно нещо с мен?“

- Моля те, Анастейжа, не си прехапвай устната - прошепна той.

Вдигнах поглед към него и отпуснах устната си. Желаех го.

Желаех го веднага, в асансьора. Как иначе?

- Знаеш какво ми причиняваш - прошепна той.

О, значи все още му въздействах. Богинята в мен се размърда, след като се беше цупила пет дни.

Неочаквано вратата се отвори и магията се разпиля. Бяхме на покрива. Духаше вятър и въпреки че бях със сако, ми стана студено. Крисчън ме прегърна, придърпа ме към себе си и двамата забързаме към ,Нарли Танго“ в средата на хеликоптерната площадка. Перките бавно се въртяха.

Висок рус мъж с квадратна челюст и тъмен костюм скочи от хеликоптера, стисна ръката на Крисчън и изкрещя над шума на роторите:

- Готов е за излитане, господине. Оставям го във ваши ръце.

- Проверено ли е всичко?

- Да, господине.

- Ще го прибереш към осем и половина, нали?

- Разбира се, господине.

- Тейлър те чака долу.

- Благодаря, господин Грей. Безопасен полет до Портланд. Мадам. - Поклони ми се. Без да ме пуска, Крисчън кимна, наведе се и ме поведе към вратата на хеликоптера.

Щом се качихме, закопча предпазните колани и ги затегна. Погледна ме многозначително и ми отправи загадъчната си усмивка.

- Така ще седиш - измърмори. - Държа да подчертая, че много ми харесваш с този колан. Не пипай абсолютно нищо.

Изчервих се като рак и той прокара показалец по бузата ми, преди да ми подаде слушалките. „И аз искам да те докосна, но ти няма да ми позволиш“. Намръщих се. Да не говорим, че беше стегнал коланите толкова много, че едва успявах да помръдна.

Той седна, сложи си колана и започна задължителната проверка. Всичко умееше. Невероятно привлекателно! Сложи си слушалките и щракна един ключ. Перките се завъртяха по-бързо и ме оглушиха.

Обърна се към мен.

- Готова ли си, любима? - чух гласа му в слушалките.

-Да.

Отправи ми момчешката си усмивка. Леле, от колко отдавна не я бях виждала.