Петдесет нюанса по-тъмно

- Кула Сий Так, тук ,Нарли Танго“ Голф-Голф Еко Хотел с разрешение за полет до Международно летище Портланд. Потвърдете. Край.

Безплътният глас на диспечера отговори и даде инструкции.

- Разбрано, кула, ,Нарли Танго“ готов. Край. - Крисчън щракна два ключа, стисна лоста и хеликоптерът бавно и гладко се издигна във вечерното небе.

Сиатъл и стомахът ми останаха някъде в ниското, но пък имаше предостатъчно за гледане.

- Вече гонихме изгрева, Анастейжа, сега идва ред на залеза -чух гласа му в слушалките. Обърнах се и го зяпнах изненадано.

Това пък какво беше? Как бе възможно да изрича подобни романтични неща? Той се усмихна и аз не успях да потисна срамежливата си усмивка.

- Освен вечерното слънце има и много друго за гледане - продължи той.

Последния път, когато летяхме към Сиатъл, беше тъмно, но тази вечер гледката беше великолепна, буквално неземна. Намирахме се сред най-високите здания и се издигахме все по-високо.

- „Ескала“ е там. - Той посочи. - „Боинг“ е ето там, вижда се и кулата „Спейс Нийдъл“.

Проточих врат.

- Никога не съм ходила там.

- Ще те заведа... можем да похапнем там.

- Крисчън, ние скъсахме.

- Знам. Въпреки това мога да те заведа и да похапнем. - Погледна ме гневно.

Реших да не го ядосвам.

- Много е красиво, благодаря ти.

- Наистина е впечатляващо, нали?

- Впечатляващо е, че можеш да го направиш.

- Ласкаете ли ме, госпожице Стийл? Аз съм човек с много умения и таланти.

- Това ми е добре известно, господин Грей.

Видях, че се подсмива. За пръв път от дни усетих как се успокоявам. Може пък да не беше чак толкова зле.

- Как е на новата работа?

- Добре, благодаря. Интересно е.

- Какво представлява шефът ти?

- Става. - Как можех да кажа на Крисчън, че Джак ме кара да се чувствам неловко?

Крисчън ме погледна.

- Какво не е наред?

- Освен очевидното нищо друго.

- Очевидното ли?

- О, Крисчън, понякога си адски задръстен.

- Задръстен? Аз? Не ми харесва тонът ви, госпожице Стийл.

- Още по-зле.

По устните му трепна усмивка.

- Липсваше ми острият ти език, Анастейжа.

Ахнах и ми се прииска да изкрещя: „Липсваше ми - целият ми липсваше - не само езикът!“ Но мълчах и гледах през подобното на стъклен аквариум предно стъкло на ,3арли Танго“. Летяхме на юг. Залезът беше от дясната ни страна, слънцето се бе снишило към хоризонта - огромно, огненооранжево - и аз отново се превръщах в Икар, който лети прекалено близо до него.

Мракът ни преследваше и по небето плисна плащ от опалово, розово и аквамарин, преплетени както умее единствено майката природа. Вечерта беше хладна, ясна, светлините на Портланд трепкаха, намигаха, приветстваха ни.

Крисчън кацна на хеликоптерната площадка на същата необикновена сграда от кафяви тухли в Портланд, от която излетяхме преди по-малко от три седмици.

Та колко време са три седмици? Въпреки това имах чувството, че съм познавала Крисчън цял живот. Той се занимаваше с ,Дар-ли Танго“, щракаше разни ключове, роторите спряха и най-сетне чувах в слушалките само собственото си дишане. Хм. За секунда си припомних случката с Томас Талис. Пребледнях. Точно сега нямах никакво желание да мисля по този въпрос.

Крисчън разкопча колана си и се приведе, за да разкопчае и моя.

- Добре ли пътувахте, госпожице Стийл? - Гласът му беше мек, очите му блестяха.

- Да, господин Грей, благодаря - отвърнах любезно.

- Да вървим да видим снимките на момчето. - Подаде ми ръка, аз я поех и слязох от ,Дарли Танго“

Побелял мъж с брада се приближи, широко усмихнат. Познавах го от миналия път.

- Здравей, Джо - каза Крисчън и пусна ръката ми, за да се ръкува с него. Стивън ще дойде да го вземе между осем и девет.

- Дадено, господин Грей. Мадам. - Кимна ми. - Автомобилът ви чака. А, да, асансьорът не работи, налага се да слезете по стълбите.

- Благодаря, Джо.

Тръгнахме към стълбището.

- Добре че етажите са само три, иначе тези токчета щяха да ти създават проблеми - недоволно каза Крисчън.

- Не ти ли харесват?

- Много ми харесват, Анастейжа. - Погледът му потъмня и имах чувството, че ще каже още нещо, но той само изхъмка. - Ела. Ще слизаме бавно. Не искам да паднеш и да си счупиш врата.

Седяхме, потънали в мълчание, докато шофьорът ни откарваше към галерията. Безпокойството ми бе превключило на най-висока скорост и вече разбирах, че времето, прекарано в „Чарли Танго“, е било окото на бурята. Крисчън беше мълчалив, замислен... дори изпълнен с нервно очакване; предишното ни приятно настроение вече беше изчезнало. Исках да кажа толкова много неща, но пътуването бе твърде кратко. Крисчън гледаше умислено през прозореца.

- Хосе ми е просто приятел - прошепнах.

Крисчън се обърна и ме погледна, очите му бяха потъмнели, подозрителни, не издаваха нищо. Устата му - о, да, устата му ме разсейваше, неканен образ. Спомних си какво усещах, когато докосваше всяко мое местенце. Кожата ми пламна. Той се намести на седалката и се намръщи.

- Тези красиви очи изглеждат твърде големи на лицето ти, Анастейжа. Моля те, кажи ми, че ще хапнеш нещо.

- Добре, Крисчън, ще хапна нещо - отвърнах автоматично.

- Говоря сериозно.