Петдесет нюанса по-тъмно

- Я виж ти. - Не успях да скрия сарказма си. Колко нагъл беше този тип - прекарал ме беше през ада през последните няколко дни. Не, грешка. Аз сама се бях прекарала през ада. Не, не бях аз. Той го беше направил. Поклатих объркано глава.

- Не искам да се карам с теб, Анастейжа. Искам да се върнеш и искам да си здрава - каза той.

- Нищо не се е променило. - „Ти си все същият“.

- Да поговорим на връщане. Вече стигнахме.

Автомобилът спря пред галерията и Крисчън слезе, като ме остави безмълвна. Отвори ми вратата, за да сляза, и аз протегнах крак.

- Защо го направи? - попитах. Гласът ми бе по-висок, отколкото очаквах.

- Какво да съм направил? - Крисчън ме погледна слисано.

- Казваш нещо такова, а след това просто спираш.

- Анастейжа. Ти искаше да дойдем. Нека разгледаме изложбата, след това ще поговорим. Нямам никакво желание за скандал насред улицата.

Огледах се. Беше прав. Наоколо имаше прекалено много хора. Стиснах устни, а той ме погледна гневно.

- Добре - казах нацупено. Той стисна ръката ми и ме поведе към сградата.

Влязохме в преустроен склад - тухлени стени, подове от тъмно дърво, бели тавани и бели тръби. Просторно и модерно. Доста хора се мотаеха, пиеха вино и се възхищаваха на работата на Хосе. Неприятностите се стопиха и разбрах, че Хосе е осъществил мечтата си. „Браво, Хосе, страхотен си!“

- Добър вечер и добре дошли на изложбата на Хосе Родригес - посрещна ни млада жена, облечена в черно, с много къса кестенява коса, яркочервено червило и огромни халки на ушите. Удостои ме с кратък поглед, след това задържа очи много по-дълш от необходимото върху Крисчън, после пак се обърна към мен, примигна и се изчерви.

Смръщих чело. „Той е мой!“ - поне беше. Постарах се да не се мръщя. Тя се овладя и пробва отново:

- Значи това си ти, Ана. Много държим на мнението ти. -Усмихна се, подаде ми една брошура, посочи отрупаната с напитки и хапки маса до стената и се отдалечи.

- Познаваш ли я? - намръщи се Крисчън.

Поклатих глава, бях озадачена.

Той сви разсеяно рамене.

- Какво ще пиеш?

- Бяло вино, ако обичаш.

Той отново се намръщи, но все пак тръгна към бара.

-Ана!

Хосе се промъкваше през множеството.

Леле боже! Хосе с костюм! Изглеждаше добре. И щастлив. Прегърна ме, притисна ме силно. Едва се сдържах да не избухна в сълзи. Приятелят ми, единственият ми приятел, докато Кейт я нямаше. Очите ми се напълниха със сълзи.

- Ана, много се радвам, че успя да дойдеш - каза той, после ме пусна и започна да ме оглежда.

- Какво?

- Добре ли си? Изглеждаш някак странно. Бюз тю², отслабнала си!

Замигах бързо, за да пропъдя сълзите, не него.

- Добре съм, Хосе. Просто много се радвам да те видя. Честито. - Гласът ми потрепери, когато забелязах загрижеността, изписала се на лицето му, но се стегнах и се овладях.

- Как дойде? - попита той.

- Крисчън ме докара - отвърнах предпазливо.

- Така ли? - Усмивката на Хосе се стопи. - Той къде е? - И се намръщи.

- Отиде за напитки. - Огледах се за Крисчън и видях, че си говори с някакъв човек на опашката. Обърна се към мен и погледите ни се срещнаха. За момент бях като парализирана, не откъсвах очи от невъзможно красивия мъж, който ме наблюдаваше с неразгадаемо изражение. Погледът му ме прогаряше.

Мили боже... Този красавец искаше да се върна при него! Дълбоко в мен се разгоря сладка радост.

- Ана! - Гласът на Хосе ме върна към действителността. -Много се радвам, че дойде... Виж, искам да те предупредя...

Неочаквано госпожица Много къса коса и яркочервено червило цъфна при нас и го прекъсна.

- Хосе, журналистката от „Портланд Принтс“ дойде. Ела. - И ми се усмихна любезно.

- Страхотно, нали? За славата говоря. - Хосе се усмихна широко и в отговор аз също се усмихнах - той беше невероятно щастлив. - Ще се видим по-късно, Ана. - Целуна ме по бузата и тръгна към една млада жена, застанала до висок слаб фотограф.

Снимките на Хосе бяха навсякъде, някои бяха огромни. Имаше и черно-бели, и цветни. Много от пейзажите бяха приказно красиви. На една от снимките, правени край езеро около Ван-кувър, беше ранна вечер и розови облаци се отразяваха в неподвижната вода. За кратко се пренесох сред тази тишина и спокойствие. Невероятно.

Крисчън застана до мен и ми подаде чашата вино.

- Става ли за нещо? - попитах с напълно естествен глас.

Той ме погледна недоумяващо.

- За виното питам - поясних.

- Не. На подобни събития рядко сервират нещо добро. Момчето обаче има забележителен талант, нали? - Крисчън също се възхищаваше на снимката с езерото.

- Защо иначе щях да го моля да те снима? - В гласа ми нахлу гордост.

Очите му бавно се преместиха от снимката към мен.

- Крисчън Грей? - Фотографът от „Портланд Принтс“ пристъпи към Крисчън. - Позволете да ви снимам.

- Разбира се. - Намръщеното лице на Крисчън се изглади и той ме дръпна до себе си. Фотографът ни погледна и дори не прикри изненадата си.

- Благодаря ви, господин Грей. - Щракна няколко снимки. -Госпожица... - започна любопитно.

- Ана Стийл - отвърнах.

- Благодаря ви, госпожице Стийл. - И забърза нанякъде.