Пясъчния човек

И оттогава насам не беше спирал.

Рейдар Фрост е убеден, че ще си докара края с толкова пиене, но едновременно с това знае, че ако домът му остане празен, сам ще сложи край на живота си.

12

В среднощния мрак през заснеженото поле се носи влак. Локомотивът тегли близо триста метра вагони зад себе си.

В кабината седи машинистът, отпуснал ръце върху контролните лостове. Тракането на машината върху релсите е ритмично и монотонно.

В яркия тунел, образуван от двата фара на локомотива, нахлува силен сняг. Останалото е мрак.

Когато целият влак взема широкия завой край Ворща, машинистът увеличава скоростта.

Снежната виелица е толкова силна, че той решава да спре в Халсберг ако не и по-рано, за да провери спирачките.

Далече пред него в мъглата две сърни прескачат елегантно релсите и се втурват през белите поля от другата страна. Носят се през снега с магическа лекота и изчезват бързо в нощта.

Машинистът дръпва леко лоста на спирачките и качва внимателно дългия влак върху високия мост. Има усещането, че лети. Снежната вихрушка пред фаровете на локомотива побеснява.

Влакът се намира вече в средата на моста, високо над ледовете на Халсфярден, когато в мъглата пред локомотива се мярва сянка и изчезва. На релсите има човек. Машинистът надува рязко свирката и вижда как фигурата прави голяма крачка надясно, прехвърляйки се на съседните релси.

Влакът приближава бързо към мястото. За части от секундата фаровете осветяват човека на релсите. Той примигва. Млад мъж с мъртвешко лице. Дрехите му плющят около изпосталялото тяло. А после той изчезва.

Машинистът не си дава сметка, че автоматично е дръпнал спирачките и че целият влак вече забавя ход. Следват грохот, разтърсване и скърцане на метал, а той не е сигурен дали не е прегазил младия човек.

Треперещ като лист, набира бързо спешния номер.

— Обажда се един машинист — казва. — Току-що минах покрай някакъв човек на моста Игелста. Беше в средата на релсите, но не мисля, че го ударих.

— Има ли ранени? — пита операторът.

— Не, не мисля, че го блъснах. Зърнах го само за няколко секунди.

— Къде по-точно го зърнахте?

— В средата на моста Игелста.

— На релсите?

— Че къде другаде?! Тук няма нищо друго освен релси! Нали е шибан железопътен мост, по дяволите?! — крещи машинистът.

— Неподвижен ли стоеше човекът, или вървеше в определена посока?

— Не знам.

— Колегата ми вече вдига на крак полицията в Сьодертеле. Ще пратим и линейка. Движението по моста веднага ще бъде спряно.

13

Дежурните в Спешния център светкавично изпращат полицейски коли и в двата края на дългия мост. Девет минути по-късно първата от тях, с пуснати сигнални светлини, вече се показва откъм Нишьопинг и поема по тесния чакълен път покрай железопътните релси. Пътят се вие стръмно нагоре и никой не си е направил труда да го почисти от снега. Чистачките на предното стъкло едва успяват да се справят със снежната виелица.

Когато стигат началото на моста, полицаите спират колата, излизат и с включени фенерчета поемат по пустите релси. Ходенето тук изобщо не е лесно. Далече под тях по магистралата профучават коли. Постепенно четирите железопътни релси се стесняват до две, простиращи се високо над индустриалните комплекси Бьоркуден и замръзналия фиорд.

Първият полицай спира и сочи към земята. Някой несъмнено е вървял покрай дясната релса пред тях. Преплитащите се лъчи на фенерчетата им осветяват не само човешки стъпки, но и следи от кръв.

Насочват фенерчетата си напред, но в далечината не се вижда жива душа. Пристанищните светлини под тях превръщат снега между релсите в пушек.

В този момент в другия край на моста, на повече от километър и половина от тях по стръмната клисура се изкачва втората полицейска кола.

Чакълът под гумите изхрущява, когато полицай Ясим Мюхамед спира колата край железопътните релси. Неговият партньор Фредрик Москин току-що се е свързал по полицейската радиостанция с колегите им от другата страна. Снежната вихрушка е толкова силна, че гласовете им едва се чуват, но все пак двамата новодошли разбират, че преди броени минути някой наистина е вървял по този мост.

Фаровете на полицейската кола осветяват стръмния скалист склон пред тях. Фредрик приключва разговора и се вторачва пред себе си.

— Какво става? — пита Ясим.

— Като че ли човекът е тръгнал насам.

— Какво казаха за кръвта? Много ли е била?

— Не чух добре.

— Хайде най-добре да излезем и да огледаме! — отсича Ясим и отваря вратата.

По заснежените клони на боровете около тях заиграват сини присветващи светлини.

— Линейката наближава — отбелязва Фредрик.

Снегът все още не е успял да стегне и Ясим потъва до колене. Вади фенерчето си и го насочва към пътя пред тях. Фредрик се хлъзва, но продължава да се катери.

— Кое животно има допълнителен задник в средата на гърба си? — пита Ясим.

— Не знам — промърморва Фредрик.

— Полицейският кон! — отговаря тържествуващо Ясим.

— Какво по…

— Така казва тъщата на децата ми — ухилва се Ясим и се насочва към моста.