Пясъчния човек

— Какво да бъде този път? — пита Рейдар. — Стрелба или борба?

— Стрелба! — крещят в хор неколцина от гостите.

— Тогава вземайте пистолета и няколко бутилки шампанско! — махва усмихнато Рейдар.

Музиката отново гръмва и разговорите стават невъзможни. Рейдар сваля от стената една картина и я понася през вратата — негов портрет, нарисуван от Петер Дал.

— Хей, този портрет ми харесва! — опитва се да го спре Вероника и да му измъкне картината.

Рейдар се отскубва от нея и се насочва към парка. Гостите вкупом тръгват след него, без да обръщат внимание на студа. Земята е покрита с прясно навалял сняг. В мрачното небе над главите им все още прехвърчат снежинки.

Рейдар поема с широки крачки през снега и увесва портрета на натежалите от сняг клони на едно ябълково дръвче. След него върви Виле Страндберг, понесъл сигнална ракета, която е открил в кашон в склада. Разкъсва найлоновото покритие на ракетата и дръпва връвчицата. Чува се пукване и ракетата пламва с ярка светлина. С олюляване и смях актьорът прави няколко крачки напред и забива ракетата в снега под дървото. Бялата й светлина придава странен блясък на дънера и голите клони.

Сега всички виждат съвсем ясно портрета на Рейдар, нарисуван със сребърна химикалка в ръка.

Преводачът Бершелиус е донесъл три бутилки шампанско, а Давид Силван се хили доволно с колта на техния домакин.

— Изобщо не е смешно! — обажда се със сериозен глас Вероника.

Давид застава до Рейдар с колта в ръка. Зарежда шест патрона в барабана и го завърта.

Виле Страндберг е все така гол до кръста, но е толкова пиян, че изобщо не усеща студа.

— Ако спечелиш, можеш да си избере един кон от конюшните — изломотва с пиянски глас Рейдар и взема револвера от Давид.

— Внимавай, моля те! — провиква се Вероника.

Рейдар се дръпва встрани, вдига ръка и стреля. Не улучва нищо. Изстрелът отеква между постройките на имението.

Няколко от гостите учтиво аплодират, сякаш домакинът им играе голф.

— Сега е мой ред! — провиква се през смях Давид.

Вероника стои насред снега и потреперва. Краката й замръзват в отворените обувки с високи токчета, с които е обута.

— Харесвам този портрет — промърморва пак тя.

— Аз също — кимва Рейдар и пак стреля с револвера.

Куршумът попада в един от горните ъгли на платното.

Сред облачета прах златната рамка се разцепва и картината увисва настрани.

Давид издърпва колта от ръката на Рейдар, препъва се, пада, стреля към небето, а после, докато се изправя, произвежда още един неволен изстрел.

Двама от гостите ръкопляскат учтиво. Други се засмиват и вдигат чаши за тост.

Рейдар измъква револвера от ръката на издателя, избърсва го от снега и заявява:

— Сега всичко зависи от последния изстрел!

Вероника се приближава до него и го целува по устните.

— Как си? — прошепва.

— Много добре — отвръща той.

Вероника го оглежда внимателно и отмята кичура, паднал върху челото му. Групата гости на каменното стълбище подсвирват весело и се разсмиват.

— Открих по-подходяща мишена! — провиква се внезапно червенокоса жена, чието име Рейдар не си спомня.

Жената влачи през снега огромна кукла на Спайдърмен. Неочаквано изпуска куклата и се свлича на колене, но бързо се изправя на крака. Роклята й с леопардови шарки е на влажни петна от снега.

— Зърнах я още вчера под един мръсен брезент в гаража! — провиква се тя триумфално.

Бершелиус се втурва да й помогне с куклата, която е висока колкото него самия. Изработена е от твърда пластмаса и е относително добро копие на Спайдърмен.

— Браво на теб, Мари! — провиква се Давид.

— Застреляйте Спайдърмен! — крещи някаква жена зад тях.

Рейдар вдига очи, зърва голямата кукла и изпуска револвера в снега.

— Трябва да поспя — прошепва внезапно.

Блъсва чашата с шампанско, която му поднася Виле, и с леко олюляване се насочва обратно към къщата.

10

Мари тръгва да търси Рейдар из къщата, а Вероника хуква след нея. Вървят през стаи и коридори. Откриват сакото му захвърлено на стълбите към втория етаж и се качват нагоре. Намират го в огромна стая, седнал на дивана пред камината. Копчетата му за ръкавели липсват и ръкавите висят свободно над ръцете му. На ниското шкафче за книги до него са подредени четири бутилки „Шато Шьовал Блан“3.

— Само исках да се извиня — изрича Мари, облегната на вратата.

— О, не ми обръщай внимание! — промърморва Рейдар, без да откъсва очи от огъня.

— Беше глупаво от моя страна да вадя куклата оттам, без да ви попитам — продължава Мари.

— Ако питаш мен, можеш да изгориш всички стари вехтории — отвръща той.

Вероника се приближава до него, коленичи, поглежда го в очите и изрича с усмивка:

— Представиха ли ти официално Мари? Приятелка е на Давид. Или поне така мисля.

Рейдар вдига чаша към червенокосата жена и отпива голяма глътка вино. Вероника взема чашата от ръката му, опитва виното и се настанява в другия край на дивана.

Изхлузва обувките си, обляга се и вдига босите си крака в скута му.

Той започва нежно да гали прасеца й — синината от новото стреме на коженото й седло. После плъзва ръка по вътрешността на бедрото й към слабините. Тя му позволява, без да се притеснява, че Мари е все още в стаята.