Пясъчния човек

— Грешката е моя — отвръща Рейдар, като трие сълзите от бузите си. — Вечер започнах да изключвам телефона. Звънят какви ли не откачалници… уж със сведения… хора, които…

— Разбирам — прекъсва го деликатно Сага.

— Значи Фелисия е жива — изрича предпазливо Рейдар.

— Да — кимва гостенката му.

Лицето му отново се сгърчва и той я поглежда със зачервени от плач очи. Като че ли пак се кани да я попита, но накрая само поклаща глава и си поема дълбоко дъх. Вдига голяма кана с кафе от черната печка и налива чаша за Сага.

— Малко топло мляко към кафето? — пита.

— Не, благодаря! — кимва тя и поема подадената й чаша.

— Трябва да събудя Микаел и да му кажа.

И той тръгва към фоайето, но внезапно спира, обръща се към нея и пита:

— Трябва да знам! Хванахте ли го? Пясъчния човек! Онзи, когото Микаел нарича…

— И той, и Юрек Валтер са мъртви — отговаря Сага. — Били са братя близнаци.

— Братя близнаци ли?

— Да. Работили са заедно и…

Лампата внезапно угасва, радиото спира. В кухнята става тъмно като в рог и много тихо.

— Късо съединение — промърморва Рейдар, докато пробва ключа за лампата. — Нищо. В шкафа имам свещи.

— Фелисия е била затворена в стар противоядрен бункер — обяснява му Сага.

Когато очите им свикват с тъмнината, блясъкът на снега отвън сякаш изведнъж изпълва кухнята и Сага вижда как Рейдар си проправя с опипване път към голям шкаф.

— Къде е бил този бункер? — пита писателят.

Чува се трополене, когато той отваря едно чекмедже и започва да рови в него.

— В стара кариера край Ротебро — отговаря Сага.

А после го вижда как спира замислено и прави крачка назад.

— Но това е моето родно място! — възкликва. — И там наистина имаше едни близнаци! Играехме заедно, когато бяхме малки. Възможно ли е… възможно ли е да са били Юрек Валтер и брат му? Не помня имената им. Но защо, защо някой…

— Не съм сигурна, че изобщо ще открием отговорите — отбелязва тя.

Рейдар намира кибрит и пали свещта, която е извадил от чекмеджето. После казва:

— Когато бях малък, живеехме доста близо до кариерата. Близнаците бяха с около година по-големи от мен. Един ден, докато си ловях риба в рекичката, вливаща се в близкото езеро, ги видях да седят в тревата точно зад мен. Така се запознахме.

Вади празна бутилка от вино изпод мивката, пъхва свещта в гърлото й и я поставя на масата.

— Бяха малко странни. Но започнахме да играем и веднъж ме поканиха в къщата си. Помня, че беше пролет и ме почерпиха с ябълка.

Прозорците, през които се вижда снегът навън, изведнъж притъмняват от светлината на свещта.

— Водеха ме в каменоломната — продължава Рейдар. — Влизането беше забранено, разбира се, но те бяха открили дупка в оградата и след като ми я показаха, започнахме всяка вечер да се срещаме там и да играем. Беше много интересно. Тичахме нагоре по купчините чакъл, после се спускахме по пясъка…

И внезапно млъква.

— Какво искахте да кажете? — подканя го Сага.

— Не бях мислил за това много отдавна. Но сега се сещам, че една вечер ги чух да си шепнат нещо един на друг, а после просто изчезнаха. Отидох да се пързалям сам с намерението после да ида да ги потърся, когато внезапно изскочи началникът на смените. Сграбчи ме и започна да крещи… нали се сещате? Че ще каже на родителите ми и други такива неща. И аз се уплаших. Казах му, че не знам за забраната за влизане в кариерата и че тук са ме довели да играем едни момчета. Той ме попита кои са тези момчета и аз му посочих тяхната къща.

Рейдар вади втора свещ от чекмеджето и я пали от първата. Светлината от пламъка отскача от стените и тавана. Кухнята се изпълва с аромат на восък.

— От онзи момент нататък никога повече не видях близнаците — завършва той и хванал свещта в ръка, излиза от кухнята, за да събуди Микаел.

170

Сага стои облегната на кухненската маса, отпива блажено от силното кафе и плъзга разсеяно поглед по отражението на свещта в двупластовото стъкло на прозореца.

Юна Лина е много зле, мисли си тя. Дори не я разбра, когато му съобщи, че Юрек Валтер е мъртъв. Все повтаряше, че Юрек се е запътил да отвлече повторно Микаел.

Сага усеща тежестта на своя глок 17 в раменния си кобур, отдръпва се от прозореца и се заслушва в звуците на голямата къща.

И изведнъж нещо я кара да застане нащрек.

Прави няколко крачки към вратата и спира. Като че ли дочува някакво съвсем леко стържене на метал.

Би могло да бъде всичко. Незалостени кепенци, разлюлени от вятъра. Клон, удрящ се в някой прозорец.

Отпива нова глътка кафе. Поглежда колко е часът, вади телефона си и се обажда на Иглата.

— Нилс Олен, Криминологична лаборатория — отговаря той след две позвънявания.

— Здравей! Обажда се Сага Бауер — представя се тя.

— О, добро утро и на теб!

Силен порив студен въздух минава през краката на Сага. Тя се отдръпва и застава с гръб към стената.

— Видя ли вече трупа от тунела Сьодерледен? — пита направо.

Пламъкът на свещта се люшва.

— Да, току-що. Измъкнаха ме от леглото заради него.

Сага вижда как пламъкът на свещта пак се раздвижва и чува носовия глас на Иглата да отеква в залата за аутопсии.