Пясъчния човек

Започва да кашля и усеща как силите му постепенно го напускат. Зрението му отслабва, обаче си налага да продължава да гребе. И накрая стига до предпазната стена на брега. Хваща се за една от пролуките между металните плочи и, на ръба на припадъка, се придвижва бавно настрани, докато не стига до стълба.

Водата се плиска под него, докато се катери. Ръцете му замръзват в допира с метала и той трябва да ги отлепя, за да продължи. Претъркулва се на дока, изохква, изправя се на крака и се насочва към влака.

Поглежда към кобура си, за да се увери, че не е изгубил пистолета си.

Внезапно е заслепен от фаровете на голям камион. Юна вдига глава и вижда, че този камион също кара червен контейнер на „Хамбург Юг“.

Шофьорът е излязъл и проверява отзад стоповете, когато забелязва приближаващия се Юна Лина.

— Да не би да излизаш от водата, човече? — ахва той и отстъпва стреснато назад. — Хей, ще измръзнеш до смърт, ако веднага не влезеш на топло!

— Отвори червения контейнер! — изфъфля Юна. — Аз съм полицай. Трябва да…

— Това зависи от митницата — прекъсва го шофьорът. — Не мога да отварям контейнери просто ей така!

— Отдел за криминални разследвания към Националната полиция — едва успява да прошепне Юна.

Няма сили да държи очите си отворени и си дава сметка колко несвързано звучи, когато се опитва да обясни на човека своите правомощия.

— Но аз не разполагам даже с ключовете за контейнера! — възкликва шофьорът съчувствено. — Имам само едни секачи и…

— Побързай — промълвя едва чуто Юна.

Шофьорът хуква към кабината на камиона, качва се и се привежда към инструментите си. Докато вади клещите с дълги дръжки, на земята пада и един чадър.

Юна вече удря по контейнера и крещи името на Диса.

Шофьорът се връща бързо при него и лицето му пламва, докато стиска дръжките на секачите.

Катинарът се чупи с хрущене.

Вратата на контейнера се залюлява на скърцащи панти. Вътре е пълно с кутии дървени палети, плътно подредени чак до тавана.

Без да каже и думица повече на шофьора, Юна грабва секачите и се отдалечава. Ръцете му пулсират от болка.

— Трябва да отидеш в болницата! — подвиква след него шофьорът на камиона.

165

Влакът до склада току-що е потеглил със скърцане на колела. Юна се опитва да бяга, а гърдите му горят. Изкатерва се по покрития със сняг железопътен насип, подхлъзва се и удря коляното си в чакъла. Изпуска секачите, но се изправя и се насочва с клатушкане към релсите. Вече не усеща нито ръцете, нито краката си. Трепери неконтролируемо. Измръзването започва да обърква плашещо сетивата му.

Мислите му са странни, бавни и разпадащи се. Единственото, което знае, е, че трябва да спре влака. Юна застава в средата на линията, поглежда към фаровете на локомотива и вдига ръце. Влакът надува свирката си. Зад стъклата се очертава силуетът на машиниста.

Релсите се тресат под краката на Юна. Той вади пистолета си, вдига го и стреля във въздуха. Изстрелът отеква пронизително между контейнерите.

Оглушителен писък на спирачки и влакът спира със свистене само на три метра от инспектора.

Юна прескача релсите и едва не се строполява на земята. Успява някак да вдигне секачите и се провиква към машиниста:

— Отвори червените контейнери!

— Нямам право да…

— Просто го направи! — изревава Юна и мята разярено секачите на земята.

Машинистът слиза и вдига клещите с дълги дръжки. Юна тръгва след него край влака и сочи първия червен контейнер. Без да каже думица, машинистът скача на ръждивокафявата платформа и срязва катинара.

Юна се изтегля с мъка до него, бутва резето и голямата метална врата се отваря рязко.

В средата на контейнера, върху ръждясалия под лежи Диса. Лицето й е мъртвешки бяло, очите й са широко отворени в маска на изненада и ужас. Един от ботушите й липсва. Косата й е замръзнала.

Отдясно на дългия й нежен врат се вижда дълбок прорез. Локвата кръв под главата й вече е покрита с тънък пласт лед.

Юна я вдига нежно, изнася я от контейнера и прави няколко крачки встрани от релсите.

— Знам, че си жива — прошепва и пада на колене, без да я изпуска.

Ръцете му се обагрят в кръв, но сърцето й е спряло. Мъртва е. Няма връщане назад.

— Не, не това! — шепне Юна, опрял лице в бузата й. — Не и ти! — И я залюлява нежно в обятията си под сипещия се сняг.

Изобщо не забелязва, че близо до тях спира кола и от нея излиза Сага. Тя е боса, облечена само с панталони и тениска.

— Колегите пристигат! — крещи тя, когато приближава. — Божичко, какво се е случило? Имаш нужда от помощ!

После започва да крещи нещо в радиостанцията си и да псува. Като в някакъв сън Юна я чува как кара машиниста на влака да свали якето си и обгръща с него раменете му. Накрая го прегръща и в този момент в цялото пристанище екват сирени.

Сред облаци сняг до тях каца медицински хеликоптер. Звукът от роторите му е оглушителен. Машинистът се дръпва встрани от мъжа, седящ на земята с мъртвата жена в обятията си.

Перките още се въртят, когато парамедиците скачат от хеликоптера и хукват към Юна. Мощната въздушна струя подмята боклуци към високата ограда и сякаш изсмуква въздуха от околността.