Пир за врани

Когато не пееше, Дик Чевръстия се разбъбряше, редеше им надълго и широко истории за нос Краклоу. Всяка мрачна долчина си имала владетел, повечето — съюзени само от недоверието си към външните хора. В жилите им течала тъмна и силна кръвта на Първите хора.

— Андалите се опитали да завземат Краклоу, но сме им изцедили кръвта в долчините и сме ги издавили в блатата. Само че каквото синовете им не могли да вземат с мечове — спечелили го хубавите им дъщери с целувки. Изпоженили се в къщите, които не могли да завладеят, аха.

Кралете на Дарклин и Дъскъндейл се опитали да наложат властта си над нос Краклоу; родът Мутън от Девиче езеро също се опитал, а след тях надутите Целтигар от Рачи остров. Но Краклоу познавали блатата и горите си така, както не ги познавал никой външен, и щом ги притиснел някой, изчезвали в безбройните кухини, с които били надупчени хълмовете им. Когато нямало завоеватели, с които да се бият, биели се помежду си. Кръвните им вражди били дълбоки и тъмни като блатата между хълмовете. От време на време по някой юначен герой донасял мир на Носа, но мирът никога не траел повече от живота му. Лорд Луцифер Харди, виж, той бил велик, и братята Брун също така. Старият Троши-кости още повече, но Краб били най-юначни от всички. Дик още отказваше да повярва, че Бриен така и не е чувала за сир Краб и подвизите му.

— Защо да лъжа? — попита го тя. — Всяко място си има местни герои. В моя край певците пеят за сир Галадон от Морн, Съвършения рицар.

— Сир кой? — Дик изсумтя. — Изобщо не съм чувал за него. Защо е бил толкова скапано съвършен?

— Сир Галадон бил герой толкова силен и доблестен, че самата Дева си изгубила сърцето по него. Дала му вълшебен меч в знак на любовта си. Праведната дева се наричал. Обикновен меч не можел да я спре, нито щит можел да устои на целувката й. Сир Галадон носел гордо Праведната дева, но само три пъти я извадил от ножницата. Не прибягвал до Девата срещу смъртен мъж, защото била толкова силна, че борбата ставала нечестна.

Краб, кой знае защо, реши, че това е смешно.

— Съвършения рицар? Ха! Съвършения глупак по-скоро. Какъв смисъл да имаш скапан магически меч, като не можеш да го използваш?

— Чест — отвърна тя. — Смисълът е в честта. Това само го разсмя още повече.

— Сир Кларънс Краб щеше да си изтрие косматия задник с вашия Съвършен рицар, милейди. Мен ако ме питате, ако се бяха срещнали двамата, сега на лавицата в Шепотите щеше да има още една глава. „Трябваше да си използвам магическия меч — щеше да разправя сега на всички други глави. — Трябваше да си използвам магическия меч“.

Бриен неволно се усмихна.

— Може би. Но сир Галадон не е бил глупак. Срещу осем стъпки висок враг, яхнал бизон, като нищо щеше да извади Праведната дева. Казват, че веднъж с нея убил дракон.

Дик Чевръстия не се впечатли.

— Троши-кости също се е бил с дракон, но без да му трябва магически меч. Просто му вързал врата на възел, тъй че все път щом блъвнел огън, си изпичал задника.

— А какво е направил Троши-кости, когато дошли Егон и сестрите му? — попита Бриен.

— Вече бил умрял. Милейди трябва да знае това. — Краб я погледна накриво. — Егон пратил в Краклоу оная сестра — Висения. Владетелите вече били чули за края на Харън. Не били глупави и положили мечовете си в нозете й. Кралицата ги приела като свои и им рекла, че не дължат вярност на Девиче езеро, нито на остров Краб или на Дъскъндейл. Проклетите Целтигар още си пращат хората на източния бряг да му събират данъци. Ако пратят повече, някои току-виж се върнат… иначе се кланяме само на нашите лордове и на краля. На истинския

крал, не на Робърт и пасмината му. — Дик се изплю. — Имаше от Краб, от Брун и от Блатните, с принц Регар на Тризъбеца, и в Кралската му гвардия също. Един от Харди, от Кейв и Пайн, и трима Краб, Клемент, Рупърт и Кларънс Късия. Шест стъпки висок е бил, но по-нисък от истинския сир Кларънс. Всички на Краклоу сме драконови хора.

Движението по пътя на североизток все повече оредяваше и вече не можеше да се намерят ханове. Пътят всъщност вече не беше и път, а обрасла с бурени пътека. Нощуваха в едно рибарско селце. Бриен плати на селяците няколко медника да им позволят да спят в един плевник. Качи се с Подрик на листницата и издърпа стълбата.

— Оставите ли ме долу сам, току-виж съм ви откраднал скапаните коне — викна Краб. — Я по-добре пуснете стълбата и за мене, милейди. — Тя не отговори и той продължи: — Ще завали тая нощ. Студен силен дъжд. И к’во, вие с Под ще си спите горе на сухо и топло, а горкият стар Дик да трепери долу самичък. — Заклати глава и замърмори, докато си постилаше върху купчина сено. — Ей, не бях виждал такава недоверчива девица като вас.

Бриен се сви под наметалото си, Подрик се прозяваше до нея. „Не винаги съм била толкова недоверчива — можеше да извика на Краб. — Като малко момиче вярвах, че всички мъже са благородни като баща ми“. Дори мъжете, които й говореха колко хубаво момиче била, колко висока, прелестна и умна, колко изящно танцувала. Септа Роел й беше смъкнала пердето от очите.