Пир за врани

— Дъщеричка? — Аша бръкна под кожения си елек. — Охо! Какво е това? Да ви го покажа ли? Някои от вас не са го виждали, откакто са ви отбили. — Мъжете се разсмяха отново. — Цици на крал са нещо ужасно, така казва една песен. Да, Ралф, жена съм… макар и не бабичка като теб. Ралф Куция… май трябваше да е Ралф Мекия? — Аша извади кама между гърдите си. — И майка съм също, а това тук ми е сукалчето! — Вдигна я високо. — А, ето ги и поборниците ми. — Минаха покрай тримата на Виктарион и застанаха под нея: Карл Девицата, Тристифер Ботли и рицарят сир Харас Харлоу, чийто меч Сум рак бе също толкова легендарен като Червен дъжд на Дънстан Дръм. — Чичо ми каза, че го знаете. И мене ме знаете…

— Искам да те позная по-добре! — викна някой отдолу.

— Иди си вкъщи и познай жена си — рязко отвърна Аша. — Чичо казва, че ще ви даде повече, отколкото ви даде баща ми. Е, и какво беше то? Злато и слава, ще кажат някои. Свобода, още по-сладко. Да, така е, той ни даде това… и вдовици ви даде също така, както ще ви каже лорд Блектайд. На колко от вас им изгоряха домовете, когато дойде Робърт? На колко от вас дъщерите им бяха насилени и опозорени? Изгорени села и срутени замъци, това ви даде моят баща. Разгром ви даде. А чичо ми тук ще ви даде още повече. Не и аз.

— Ти какво ще ни дадеш? — попита високо Лукас Код. — Плетки?

— Да, Лукас. Аз ще ви изплета кралство. — Аша запремята камата от ръка в ръка. — Трябва да си вземем урок от Младия вълк, който спечели всяка битка… и загуби всичко.

— Един вълк не е кракен — възрази Виктарион. — Каквото сграбчи един кракен, не го пуска, било то кораб или левиатан.

— А какво сме сграбчили ние, чичо? Севера? Какво е то, освен левги, и левги, левги и левги, далече от песента на морето? Взели сме Рова Кайлин, Дълбоки лес, Тореново поле, че и Зимен хребет

. Какво имаме да покажем от тях? — Махна с ръка и мъжете й от „Черен вятър“ поеха напред, със сандъци от дъб и желязо на раменете. — Давам ви богатството на Каменния бряг — рече Аша, щом обърнаха първия. Надолу по стъпалата затрополи порой от камъчета — камъчета сиви, черни и бели, огладени от морето. — Давам ви богатствата на Дълбоки лес — каза Аша и отвориха втория сандък. Изсипаха се шишарки и заподскачаха надолу към тълпата. — И най-сетне, златото на Зимен хребет. — От третия сандък се изсипаха жълти репи, кръгли, твърди и големи колкото мъжка глава, и се спряха сред купчината камъни и шишарки. Аша набучи една на камата си. — Хармънд Шарп — извика, — твоят син Хараг умря в Зимен хребет, заради това. — Дръпна ряпата от острието и му я хвърли. — Мисля, че имаш други синове. Ако искаш да замениш живота им за ряпа, извикай името на чичо ми!

— А ако викна твоето име? — ревна отдолу Хармънд. — Тогава какво?

— Мир — отвърна Аша. — Земя. Победа. Ще ви дам нос Морски дракон и Каменния бряг, черна земя, високи дървета и камъни, достатъчно за всеки от по-младите ви синове да си вдигне палат. Ще имаме и северняците… за приятели, да застанат с нас срещу Железния трон. Изборът ви е прост. Мен коронясайте, за мир и победа. Или коронясайте чичо ми, за още война и още разгром. — Прибра камата в пазвата си. — Какво ще поискате, железнородени?

— Победа! — извика високо Родрик Четеца, събрал шепи пред устата си. — Победа и Аша!

— АША! — отекна гласът на лорд Белор Блектайд. —

АША КРАЛИЦА!

Екипажът на Аша подхвана вика:

— АША! АША! АША КРАЛИЦА! — Тупаха с крака, размахваха юмруци и деряха гърла, а Мокра коса слушаше и не можеше да повярва. „Готова е да развали стореното ст баща й!“ Но Тристифер Ботли викаше за нея, и много от Харлоу, от Гудбрадър и лорд Мерлин с почервенялото лице, повече мъже, отколкото бе готов да повярва жрецът… за жена.

Но други мълчаха или мърмореха сърдито.

— Никакъв страхлив мир! — ревна Ралф Куция. Червения Ралф Стоунхауз развя знамето на Грейджой и изрева: — Виктарион! ВИКТАРИОН! ВИКТАРИОН! — Мъжете започнаха да се бутат, някой хвърли шишарка по главата на Аша. Щом тя се приведе, импровизираната корона се смъкна от косата й. За миг на жреца му се стори, че стои над гигантски мравуняк, с хиляди кипнали мравки в краката му. Викове „Аша!“ и „Виктарион!“ изригваха на вълни и заглъхваха, и сякаш свирепа буря всеки миг щеше да ги погълне всички. „Бурният бог е сред нас — помисли жрецът, — сее гняв и раздор“.

Рязък като забивка на меч, воят на рог разцепи въздуха.

Силен и гибелен бе гласът му, всяващ тръпки нажежен писък, и костите му сякаш запулсираха с него. Воят се проточи във влажния морски въздух.

Всички очи се извърнаха към звука. Рога надуваше един от мелезите на Юрон, чудовищен мъж с бръсната глава. По ръцете му лъщяха гривни от злато, нефрит и гагат, а на широката му гръд бе жигосана някаква хищна птица, от чиито свити нокти капеше кръв.