Пир за врани

— Мина ли някой по време на смените ви? — попита Бриен.

— Например някоя девица на тринайсет с кестенява коса ли? — попита сир Илифер Бедняка. — Не, милейди. Никой.

— При мене имаше няколко — подхвърли сир Крейгтон. — Мина едно селско момче на пъстър кон, а час по-късно половин дузина пешаци, с прътове и коси. Видяха огъня ни, спряха се и дълго гледаха към конете, ама аз само им показах стоманата и им махнах да си вървят по пътя. Прости хора, като ги гледа човек, и отчаяни, но никой не е толкова откачен, че да се закача със сир Крейгтон Дългия клон.

„Да, никой не е толкова откачен“, помисли Бриен и се извърна настрана да прикрие усмивката си. За щастие сир Крейгтон беше твърде увлечен в разказа си за епичната си битка с Рицаря на Червеното пиле и не забележи смеха й. Чувстваше се добре, че си има спътници, макар и спътници като тези двамата.

Някъде към обед чу монотонно пеене — носеше се откъм голите кафяви дървета.

— Какъв е този звук? — попита намръщено Крейгтон.

— Гласове, извисени в молитва. — Бриен знаеше този напев. „Призовават Воина за закрила, молят Старицата да освети пътя им“.

Сир Илифер Бедняка опипа очукания си меч и дръпна юздите да изчака появата им.

— Вече са близо.

Благочестивият тътен на песента изпълни леса. И изведнъж източникът на звука се появи на пътя пред тях. Колоната водеха група просещи братя, мъже с проскубани бради в груботъкани роби, кои боси, кои със сандали. Зад тях крачеха шейсетина дрипави мъже, жени и деца, петниста свиня и няколко овци. Някои от мъжете носеха брадви, но повечето стискаха тояги. По средата трополеше двуколка от сиво напукано дърво, натоварена догоре с черепи и натрошени парчета кокали. Като видяха странстващите рицари, просещите братя спряха и пеенето заглъхна.

— Добри рицари — заговори един, — Майката ви обича.

— И вас, брате — отвърна сир Илифер. — Кои сте вие?

— Бедни хорица — каза един едър мъж с брадва. Въпреки есенния студ беше без риза, а на гърдите му бе изсечена седемлъча звезда. Воините на Андал били секли такива звезди по плътта си, когато прехвърлили Тясното море, за да покорят кралствата на Първите хора.

— Отиваме в града — добави една висока жена, застанала до двуколката, — да отнесем тези святи кости на Блажения Белор и да потърсим подслон и закрила от краля.

— Елате с нас, приятели — подкани ги дребен човечец в изтъркано расо на септон; на врата му се полюшваше вързан на каишка кристал. — Вестерос има нужда от всеки меч.

— Запътили сме се за Дъскъндейл — заяви сир Крейгтон, — но може и да се погрижим за безопасността ви до Кралски чертог.

— Стига да имате пари да ни платите за ескорта — добави сир Илифер, който май беше не само бедняк, но и практичен.

— На врабците не им трябват пари — отвърна септонът.

— Врабци ли? — попита неразбиращо сир Крейгтон.

— Врабецът е най-смирената и най-простата от всички птици, както ние сме най-смирените и най-прости сред хората. — Септонът имаше мършаво, остро лице и къса брада, кафява и прошарена с посребрели косми. Рядката му коса беше стегната на тила, а стъпалата му бяха боси и почернели, чворести и корави като корени. — Това са костите на святи хора, убити заради вярата им. Служили са на Седмината до самата си смърт. Някои са издъхнали от глад, други — в мъченичество. Септи бяха събаряни, девици и майки насилени от безбожници и поклонници на демони. Дори мълчаливи сестри бяха мъчени. Нашата Майка Свише ридае от мъка. Време е всички помазани рицари да отстъпят от клетвите си пред земни господари и да защитят Святата ни вяра. Елате с нас до града, ако обичате Седмината.

— Обичам ги аз, как не, но трябва и да ям — отвърна сир Илифер.

— Като всички чеда на Майката.

— За Дъскъндейл сме ние — каза твърдо сир Илифер. Един от просещите братя се изплю, а жената простена.

— Лъжерицари сте вие — изръмжа едрият мъж с изсечената звезда на гърдите. Неколцина други надигнаха криваците си.

Босоногият септон ги успокои:

— Не съди, че съдът е за Бащата. Пуснете ги да минат по пътя си в мир. Те също са окаяници като нас, изгубени по земята.

Бриен подкара кобилата към него.

— Сестра ми също е изгубена. Момиче на тринайсет години, с кестенява коса, хубава на вид.

— Всички чеда на Майката са хубави. Девата да пази дано горкото момиче… и вас също, мисля. — Септонът вдигна на рамото си един от оковете на двуколката и започна да тегли. Просещите братя отново подхванаха молитвата. Бриен и двамата странстващи рицари останаха в седлата си, докато процесията бавно премина покрай тях по изровения път към Росби. Песента им полека заглъхваше и най-сетне стихна съвсем.

Сир Крейгтон надигна задник от седлото да се почеше.

— Що за човек би убил един свят септон?

Бриен знаеше що за човек. Край Девичето езеро хората от Храбрата дружина бяха вързали един септон за глезените на един клон и използваха тялото му да се упражняват в стрелба с лък. Зачуди се дали и неговите кости са натоварени на двуколката с всички останали.