Пир за врани

— Той умира от отровата, но бавно и в голяма агония. Усилията ми да облекча болката му се оказаха също толкова безплодни, колкото и на Пицел. Боя се, че сир Грегър е твърде пристрастен към мака. Скуайърът му твърди, че го мъчи непоносимо главоболие и често поглъща млякото на мака в количества, в които по-дребни мъже поглъщат ейл.

Все едно, вените му са почернели от главата до петите, урината му е пълна с гной, а отровата е прояла в хълбока му дупка, голяма колкото юмрук. В интерес на истината, цяло чудо е, че още е жив.

— Защото е огромен — намръщено каза Церсей. — Ужасно огромен. И ужасно глупав също. Толкова глупав, че не знае кога трябва да умре, явно. — Вдигна чашата си и Сенел я напълни отново. — Крясъците му плашат Томен. И мен неведнъж ме е събуждал посред нощ. Бих казала, че е крайно време да се повика Илин Пейн.

— Ваше величество, бих могъл да преместя сир Грегър в тъмниците — каза Кибърн. — Там крясъците му няма да ви тормозят и ще мога да се грижа за него по-спокойно.

— Да се грижите за него? — Кралицата се изсмя. — Нека сир Илин се погрижи за него.

— Щом това е желанието на ваше величество… Но тази отрова… ще е полезно да научим повече за нея, не мислите ли? Прати рицар да посече рицаря и стрелец да убие стрелеца, както казва простолюдието. За да се борим с черните изкуства… — Кибърн не довърши мисълта си, само й се усмихна.

„Не е Пицел, това поне е ясно“. Кралицата го прецени с поглед, зачудена.

— Защо Цитаделата ви е отнела веригата?

— Всички архимайстери са страхливи в сърцата си. Сивите овци — така ги нарича Марвин. Бях не по-малко надарен лечител от Еброуз, но се стремях да го надмина. От четиристотин години мъжете на Цитаделата отварят телата на мъртвите, за да изучат природата на живота. Аз пожелах да разбера природата на смъртта, затова отварях телата на живи. За това престъпление сивите овци ме опозориха и ме пратиха в изгнание… но разбирам природата на живота и смъртта по-добре от всички в Староград.

— Нима? — Това я заинтригува. — Добре. Планината е ваш. Правете с него каквото искате, но ще ограничите проучванията си в черните килии. Когато умре, ми донесете главата му. Баща ми я обеща на Дорн. Принц Доран несъмнено би предпочел да убие Грегър лично, но всички трябва да понасяме разочарования в този живот.

— Чудесно, ваше величество. — Кибърн се окашля. — За съжале, ние не съм толкова добре осигурен като Пицел. Ще трябва да се снабдя с някои…

— Ще наредя на лорд Джилс да ви осигури достатъчно злато за нуждите ви. И си купете няколко нови халата. Така изглеждате, все едно че сте излезли от Квартала на бълхите. — Вгледа се в очите му, замислена колко може да му се довери. — Трябва ли да казвам, че ще е лошо за вас, ако и една дума за вашите… проучвания мине през стените?

— Не, ваше величество. — Кибърн й се усмихна доверително. — С мен тайните ви са в пълна безопасност.

След като излезе, Церсей си наля чаша огнено вино и я изпи до прозореца, загледана в удължаващите се сенки и замислена за монетата. „Злато от Предела. Защо един тъмничар ще има злато от Предела, освен ако не са му платили да помогне за убийството на баща ми?“

Колкото и да се опитваше, не можеше да докара в ума си лицето на лорд Тивин, без да види глупавата му полуусмивка и без да усети вонята, лъхаща от трупа. Зачуди се дали по някакъв начин Тирион не стои и зад това. „Дребно и жестоко като него“. Възможно ли беше Тирион да е превърнал Пицел в своя маша? „Той прати стареца в черните килии, а този Рюген е отговарял за тях“, припомни си тя. Всички нишки се заплитаха по начин, който изобщо не й харесваше. „Върховният септон също е човек на Тирион, а бедното тяло на баща ми беше под неговите грижи от стъмване до заранта“.

Чичо й се появи точно по залез-слънце, облечен в подплатен вълнен жакет с цвят на въглен, строг като лицето му. Като всички Ланистъри, сир Кеван беше светлокож и рус, макар на петдесет и пет да беше загубил повечето си коса. Никой нямаше да го нарече чаровен. Дебел в кръста и със закръглени рамене, с четвъртита щръкнала брадичка, която късо подстриганата му брада не можеше да прикрие, той приличаше на стар мастиф… но точно от верен стар мастиф имаше нужда Церсей.

Вечеряха скромно е червено цвекло, хляб и полусурово телешко, пиха по чаша дорнско червено. Сир Кеван говореше малко и рядко докосваше с устни чашата си. „Прекалено е опечален — реши тя. — Трябва да му намеря работа, за да се измъкне от скръбта“.

Каза му го, след като слугите изнесоха остатъците от храната.

— Знам колко разчиташе баща ми на теб, чичо. Сега и аз трябва да го направя.

— Трябва ти Ръка — отвърна той, — А Джайм ти отказа. „Прям до грубост. Много добре“.

— Джайм… бях толкова разстроена от смъртта на татко, че почти не знаех какво говоря. Джайм е храбър, но е малко глупав, да бъдем откровени. Томен се нуждае от по-опитен мъж. Някой по-стар…

— Мейс Тирел е по-стар.

— Никога. — Отметна кичура, паднал на челото й. — Тирелите прекаляват.