Планетата на Шекспир

— Така е. Но тунелът, за който говореше Хищника, сигурно не е построен от хора. Хората не биха имали време…

— Може и да е построен от хора. Имали са почти хиляда години, за да направят куп неща. Спомни си какво е било извършено за петдесетте години, за които ми спомена.

— Да, знам. Възможно е да сте прав. Може да не е било толкова добре да се осланят на кораби. Ако хората се бяха осланяли на кораби, не биха стигнали толкова далеч досега и…

— Биха могли, ако са разработили кораби, по-бързи от светлината. Може би след като веднъж се постигне това. вече няма да има естествена граница. Щом се премине скоростта на светлината, вероятно няма да има ограничение колко по-бързо от нея да се движи човек.

— Някак си не мисля, че са разработили кораби, развиващи свръхсветлинна скорост — каза Никодим. — Много слушах за това по времето след като ме включиха в проекта. Изглежда, никой не намираше истинска отправна точка, нямаше реална представа за нещата, от които зависеше всичко. Това, което по-вероятно се е случило, е хората да са кацнали на планета, не чак толкова отдалечена като тази, където сме сега, да са намерили един от тунелите и сега да ги използват.

— Но не само хората.

— Не, това е съвсем очевидно в случая с Хищника. Не можем да имаме и представа колко други раси вероятно ги използват. Ами какво ще стане с Хищника? Ако не приведем в действие тунела, той ще иска да се качи на кораба с нас.

— Само през трупа ми.

— Знаете ли, и аз се чувствам почти така. Той е доста чудноват екземпляр и може да представлява сериозен проблем да го потопим в студения сън. А преди да опитаме това, трябва да познаваме химическата основа на организма му.

— Което ми напомня, че няма да се върнем на Земята. Какво се печели? Накъде възнамерява да върви Кораба?

— Не знам — рече Никодим. — Разбира се, говорили сме от време на време. Кораба, сигурен съм, не се е опитвал да скрие нищо от мен. Имам чувството, че Кораба сам не знае какво мисли да направи. Просто да продължи, предполагам, и да види какво може да намери. Давате си сметка естествено, че Кораба, стига да поиска, може да чуе всичко, което си говорим.

— Това не ме притеснява — отвърна Хортън. — Както изглежда, всички сме еднакво закъсали. А ти ще си закъсал по-дълго и от мен. Каквото и да е положението, предполагам, че ще трябва да го приема, тъй като нямам друг избор. Отдалечен съм на почти хиляди години от дома и с хиляди години изостанал от Земята в този момент. Кораба несъмнено е прав, като казва, че ако се върна, ще бъда неудачник. Всичко това може да се приеме с ума, но предизвиква странни усещания в стомаха. Ако другите трима бяха тук, представям си, че щеше да е различно. Имам чувството, че съм ужасно самотен.

— Не сте самотен — обади се Никодим. — Имате Кораба и мен.

— Да, предполагам, че е така. Изглежда, непрекъснато забравям.

Той се отдалечи от масата.

— Вечерята беше чудесна — рече той. — Искаше ми се да бе хапнал с мен. Преди да си легна, мислиш ли, че ще създам проблем на стомаха си, ако хапна едно парченце от печеното, както е студено?

— За закуска — каза Никодим. — Ако искате такова парченце за закуска.

— Добре тогава — примири се Хортън. — Има още нещо, което ме смущава. Така, както сте екипирани, нямате наистина нужда от човек в тази експедиция. По времето, когато правехме тренировките, човешкият екипаж имаше смисъл. Но вече не. Ти и Кораба можете да свършите работата сами. Като се има предвид каква е ситуацията, защо просто не са ни изхвърлили? Защо са си направили труда да ни качат на борда?