Планетата на Шекспир

Но в крайна сметка не мисля, че това е имало някога значение. Работата ми не е била предназначена за Земята или за колегите ми, а за мен — за мое собствено удовлетворение и задоволство. Не търся аплодисменти. За разлика от вас, скъпа госпожо, аз стоя скрит. Отбягвах рекламата, не давах интервюта и не пишех книги. Разбира се, имаше доклади, за да споделя откритията си с колегите, но нищо за човека от улицата. Смятам, че ако се обобщи, ще излезе, че съм — или бях изключително егоистичен. Не се интересувах от никого другиго, освен от себе си. Сега се радвам да споделя, че намирам съжителството си с вас двамата твърде приятно. Сякаш сме стари приятели, макар никога по-рано да не сме били приятели и вероятно никой от нас тримата да не е истински приятел на другите двама според класическата дефиниция за приятелството. Но ако се спогаждаме, мисля, че при тези обстоятелства можем да го наречем приятелство.

Що за екипаж се оказва, че сме били, рече монахът. Егоистичен учен, жадна за слава жена и монах, който се е страхувал.

Какво?

Вече не се страхувам. Няма нищо, което да може да засегне мен или който и да е от вас. Постигнахме го.

Имаме още дълъг път да извървим, каза ученият. Няма ни място, ни време за самодоволство. По-скромно, по-скромно.

Бил съм скромен през целия си живот

, отвърна монахът. Омръзна ми да бъда скромен.

18

— Има нещо нередно — рече Илейн. — Нещо не е на мястото си. Не, може и да греша. Но има нещо, което не открихме. Нещо се очаква да се случи тук може би не точно с нас, но се очаква.

Беше напрегната, почти скована и в съзнанието на Хортън изплува споменът за стария сетер, с който някога бе ходил на лов за пъдпъдъци. Чувството на очакване, на известност и не съвсем известност, ходенето на пръсти с изострени сетива.

Той стоеше, изчаквайки, и накрая, с видимо усилие, тя се отпусна.

Илейн го погледна с умоляващи очи, молеше да и повярва.

— Не ми се смей — каза тя. — Знам, че тук има нещо нещо твърде необикновено. Не знам какво е.

— Не ти се смея — успокои я той. — Имам ти доверие. Как обаче…

— Не знам — отвърна бързо тя. — Едно време в ситуация като тази аз самата не бих повярвала на себе си. Но вече си вярвам. Случвало се е и преди, много пъти. Сякаш е някакво предусещане. Като предупреждение.

— Мислиш, че може да е опасно.

— Няма откъде да знам — рече Илейн. — Това е просто усещане за нещо.

— Нищо не сме намерили досега — каза Хортън и наистина бе така.

В трите постройки, които бяха изследвали, нямаше нищо освен прах, гниещи мебели, глинени съдове и стъкло. Може би за един археолог биха имали някакво значение, рече си Хортън, но за тях двамата означаваха просто старост мухлясала, прашна, повтаряща се старост, която бе едновременно безполезна и потискаща. Някога в далечното минало тук са живели разумни същества, но неопитните му очи не откриваха никаква следа какво са правели тук.